– Защото се дължи на теб, не на градината – поясни Сидни. – Винаги се е дължало на теб.
Клеър се облегна. Изгледа всички един по един, после покри лицето си с ръце. Чувстваше се изцедена и засрамена, както когато реагираш прекалено разпалено на нещо – на паяк, на неправилно схванато подмятане, на изненадващото приближаване на някого в гръб.
– Кажи на този тип да се омита и ще видиш как ще се изпари яко дим — посъветва я сестра й. — Ще се изненадаш как се стряскат хората, като им се опълчиш.
– Откъде ги разбираш тези работи? – подозрително изгледа Бей майка си.
– Не си достатъчно голяма за тази история – отговори й тя.
– Той каза, че актът ми за раждане сигурно е подправен. И че ако си направя ДНК-тест, ще се докаже, че не съм тази, за която се представям.
Сидни, Бей, Иванел и Фред се спогледаха. Ами да, когато Клеър го изрече на глас, наистина прозвуча малко абсурдно. Обаче онзи беше толкова убедителен. Магнетичен. Знаеше точно как да подходи, за да й пробута, каквото беше решил.
– Клеър, не ме разбирай погрешно – поде Сидни, -правиш прелестни бонбони, обаче не си пристигнала тук с „Мейфлауър“. Никой не дава пет пари за твоята ДНК.
Клеър разтърка челото си.
– Наистина се уплаших – призна.
Сидни поклати глава и я изгледа нежно.
– В такъв случай трябваше да потърсиш помощ по-рано.
– Кой би повярвал, че Клеър не е Уейвърли? Това е налудничаво – каза Фред, докато си закопчаваше колана, седнал зад волана на своя буик, и палеше колата.
– Никой – отговори Иванел, докато той потегляше. Тя държеше празния съд от печеното в скута си като кученце. – Обаче момичетата се опитват да докажат нещо – че са достойни за щастие, каквото майка им и баба им не са имали, като че ли да си нещастен е единственият начин да бъдеш Уейвърли.
След като шофира няколко минути, Фред нагласи парното, както обичаше Иванел, и каза:
-Какво имаше предвид, когато каза, че имам твоята дарба да предвиждам?
– Ами точно това – имаш моята дарба.
– Аз не съм Уейвърли.
– Разбира се, че си. Ти си един от нас.
Той се усмихна при тези думи.
– А да си Уейвърли означава да намериш някого, който те обича такъв, какъвто си, както ме обичаше съпругът ми – продължи старицата, без да пропусне възможността да разкритикува любовния му живот, по-скоро липсата на такъв. Беше любимото й развлечение, освен научнофантастичните филми. – Ще ти завещая къщата си, така да знаеш. Ще си имаш дом и собствен бизнес. Ще бъдеш изгодна партия.
Фред поклати глава. Доста време му отне да проумее, че най-хубавата му връзка е била с нея.
– Трийсет години бях с Джеймс, преди да ме напусне. От доста време знам, че няма да ми се случи повече. Влюбването. Не ме бива в това. По-щастлив съм сам, като твой съквартирант, отколкото когато и да е било досега. Това е най-големият дар, който си ми направила.
Тя го изгледа скептично и повдигна вежда.
– По-хубав от белачката за манго, която ти подарих?
– По-хубав.
– По-хубав от цветните моливи?
– По-хубав.
– По-хубав от импрегнираното покривало, което ти подарих преди голямата снежна буря? Покри колата с него и само като го дръпна, колата остана чистичка, без да се налага да стържеш лед от стъклата? – засмя се Иванел. – Ето това беше наистина полезен подарък, нищо че сама го твърдя.
– Да, по-хубав и от него. Ти си най-добрата ми приятелка, Иванел Франклин.
Преди десет години след раздялата му с Джеймс тя вдигна Фред, поотупа го и в крайна сметка го убеди, че ако може да избира на кого да прилича, би избрал да прилича на Иванел. Би избрал да бъде човек, който знае от какво се нуждаеш и който ти го дава, без да очаква благодарност. Би избрал да бъде приемащ и забавен, щеше да подслонява възрастни гейове с разбити сърца и щеше да ги лекува със смях и дълги разговори край масата в кухнята.
– Мисля, че за пръв път имам най-добър приятел - замислено рече Иванел.
– И аз.
– Каква двойка сме само! – възкликна тя, пресегна се и потупа коляното му.
Фред караше към къщи с ужасното чувство, че тя чезне пред очите му и той е безсилен да го спре. Спря на алеята, угаси двигателя, после остана да седи, докато той пукаше, изстивайки. Обърна се към Иванел и най-изненадващо изтърси:
– Не ме изоставяй, а?
Тя само се подсмихна. После слезе от колата.
Старицата отиде в спалнята си и седна на леглото. Фред влезе и замени портативната й бутилка кислород с домашната.
– Благодаря ти, НДП – каза тя със съкращението, което беше научила от Марая. Най-добър приятел. Иванел го произнасяше „ендепе“. Той се усмихна. После я остави да си почине.