Иванел свали обувките си и положи глава върху възглавницата, потънала в мисли.
– Не можеше да откъсне мислите си от Мери – как всичко се беше объркало, как цялото нещастие на семейство Уейвърли беше започнало от нея.
Мери и Иванел имаха само няколко месеца разлика. Като жена Уейвърли, отраснала в онази къща, Мери открай време носеше нещо магическо у себе си. Можеше да се очаква. Обаче дарбата на Иванел беше, честно казано, изненада. Тя беше от далечна издънка на рода Уейвърли от другия край на града и като че ли нямаше никакви особени дарби до деня, когато младата Иванел даде на пощальона една дъвка „Блекджак“, преди жена му изненадващо да се появи в службата. Беше й казал, че престанал да пуши, и дъвката замаскира мириса на цигари. След това Иванел даде макара с тъмен конец на съпругата на проповедника една седмица преди тя да си скъса роклята, докато се измъкваше през прозореца, за да отиде на танци в Хикори.
Иванел от години ходеше всекидневно до къщата на семейство Уейвърли на Пендланд Стрийт, за да види Мери. Бяха отраснали заедно и все Иванел се стараеше, а Мери постепенно привикна братовчедка й да е край нея. По едно време Мери описваше двете като смокиня и пипер – винаги наричаше така две противоположности, които обаче добре си подхождат. Истината беше, че Иванел беше единствената приятелка на Мери, защото тя беше арогантна заради външността и дарбата си и често се държеше с хората коравосърдечно. Иванел обаче не се засягаше лесно. Отдавна се беше научила на това.Не може да си човек, който подарява нежелани неща, и да си чувствителен към такова нещо.
Мери беше толкова красива, колкото Иванел беше обикновена, притежаваше от онзи тип хубост, който те кара дълго да се взираш в нея невярващо. Жените страняха от нея и нареждаха на съпрузите си да правят същото, макар че жените винаги идваха на задната врата, когато им трябваше нещо, за да бъдат тържествата им специални или да им завиждат приятелките, например нещо от невени, глухарчета или понякога от розови листенца, скрити в бучки масло. Мери не само беше хубавица, а притежаваше и хубава Уейвърли дарба – умееше да прави разни неща с храната и с цветята. Обаче ако жените, които търсеха изделията й, бяха подли или говореха лошо за Мери, винаги имаше уловка в онова, което тя им даваше – ястие, което би трябвало да събуди завистта на другите гостенки на партито, правеше самите тях обидчиви и колкото повече ядяха, толкова по-малко желаеха съответното приятелство. Ястие, което би трябвало да направи нечий съпруг по-любвеобилен, го правеше и неспособен да лъже, затова разкриваше всичките си предишни прегрешения.
Братята на Мери бяха загинали във войната и тя остана сама в къщата. Търговийката, която въртеше от задната си врата, беше скромна и накрая вече идваха само отчаяните, затова тя започна да дава стаи под наем, та да свързва двата края. Иванел продължаваше ежедневно да ходи в къщата на Уейвърли. След като съпругът й отидеше на работа в телефонната компания, Иванел отиваше да помогне на Мери да почисти и да изпере, държеше всичко под око и се стараеше никой от мъжете квартиранти да не си позволява дързости с Мери. Не се налагаше да се тревожи. Квартирантите на Мери й се умилкваха и бяха готови на всичко за нея. Ходеха дори на глупавите вълшебни пикници, които тя обичаше да организира и на които се обличаше с широки рокли, пъхаше си цветя в косите и се наричаше градинска нимфа. Мъжете се държаха с нея като със специална особа и наистина вярваха, че е такава.
Докато не се появи Карл.
Подходящият човек може да промени всичко. Неподходящият - също. А Карл определено беше неподходящ.
Отначало стана квартирант на Мери. Всички мъже, които тя подслоняваше, я обичаха, обаче тя само си играеше с тях. Съзнаваше, че е изключителна. По-красива от повечето жени и магьосница в кухнята. В най-славните й дни всички жени й завиждаха, а всички мъже бяха влюбени в нея. Обаче Карл я спечели, защото се държеше така, все едно тя не е нищо специално. Никога не ходеше на пикниците й, никога не й казваше, че е красива. Най-сигурният начин да привлечеш вниманието на една жена, е да я пренебрегваш. Затова тя се отърва от квартирантите си и престана да готви. Едва когато косата й изгуби блясъка си и тя започна да поднася само студено месо за вечеря, той най-сетне каза:
– Май ще трябва да се оженя за теб. Вече никой друг не те иска.
И започна да работи като майстор. О, наистина беше голям майстор. С жените. Ябълковото дърво го ненавиждаше. Непрекъснато го замерваше с плодове през верандата.