Иванел продължаваше да идва всеки ден, макар да знаеше, че Карл не я харесва.
Мери все повтаряше: „Постой при мен, докато направя еди-какво си“ – ако искаше да го изгони. Затова Иванел оставаше, докато двамата се караха, чупеха разни неща и затръшваха врати. Накрая Карл винаги си приготвяше куфара, а Мери заспиваше разплакана.
Обаче когато Иванел се появеше на следващия ден, той винаги се връщаше, все едно нищо не се е случило. Накрая Мери все пак се отърва от него, но се наложи да роди едно бебе, за да го постигне. Иванел разбра, че Мери е бременна, преди самата нея. Една сутрин се събуди, обзета от непреодолима нужда да подари на братовчедка си бебешко кошче, онова от тъмно дърво на тавана, което тя пазеше за своето бебе, но се оказа, че на двамата с мъжа й не им е писано.
Поръча на мъжа си да отнесе кошчето на Мери. Изражението на Мери, когато отвори вратата, беше незабравимо. Все едно обвиняваше Иванел, че е станало така.
Иванел присъстваше, когато братовчедка й съобщи на Карл. Двамата се скараха, после той замина с куфара си както винаги. Но повече не се върна. А Мери се промени безвъзвратно. Беше съсипана. Сърцето на една Уейвърли се възстановява трудно. А разбитите сърца хвърлят дълги и тъмни сенки. Иванел открай време смяташе, че дъщерята на Мери, Лорълай, е тъжна и неспокойна още от утробата заради разбитото сърце на майка си.
Иванел познаваше възрастната и затворена Мери много по-дълго от младата и жизнерадостна Мери. Тя се състари сякаш в мига, в който осъзна, че Карл няма да се върне. Въпреки това, когато Иванел помислеше за братовчедка си, все си припомняше младата Мери, онази с дългата коса, която блести на слънцето, докато тя стои в градината, а пред нея е целият й живот като купа плодове, които те очакват.
Онзи следобед Иванел се унесе, приспана от бръмченето на кислородната си машина и мислейки как винаги помним любимите си хора такива, каквито са били в най-щастливите си мигове. Надяваше се, когато близките й си помислят за нея, да си я спомнят в този миг, на топло в леглото, с чист въздух в дробовете, щастлива, че е живяла такъв живот – толкова странен и красив живот, изобилстващ от необикновени дарове – получени и раздадени.
Искаше й се да беше казала на Мери, че е възможно да бъде така. Щеше да спести огромни неприятности на всички. Искаше й се да я бяха познавали тогава.
Да знаеха, че щастието не е един миг, който оставяш зад гърба си, а е онова, което ти предстои. Всеки божи ден.
Тринайсета глава
– Клеър? – повика я Тейлър, влизайки в кабинета й късно през нощта. Беше му казала, че ще си легне след пет минути, а я нямаше вече три часа. Тя често работеше до късно в четвъртък вечерта. Обикновено в петък разпращаше поръчките и обичаше да провери всичко по два пъти. Бъстър беше дошъл на работа днес следобед, озадачен, че не се правят никакви бонбони. Тя го инструктира да подреди в кутии, да залепи етикети на поръчките, после го изпрати в куриерската фирма един ден по-рано с микробуса си, отстрани на който още се мъдреше надпис „Уейвърли кетъринг“. Така и не се накани да го промени. Или просто не искаше.
Когато Бъстър се върна, след като беше изпратил поръчките, тя му каза на следващия ден да си вземе почивка, защото имала да се погрижи за някои лични неща.
– Лични ли? – попита той заинтригуван. – Кажи ми, моля те.
– Няма да стане – отвърна Клеър.
– Добре, както искаш. – Подаде й ключовете на микробуса и излезе с полепнали по задника стиропорени топчета.
– Клеър? – повика я отново Тейлър.
Тя вдигна очи към него от стола си пред компютъра. Съпругът й стоеше до нея само по долнището на пижамата си и излъчваше такава успокояваща топлина, че тя пресегна и сложи длан на гърдите му, за да я почувства.
– Извинявай, изгубила съм представа за времето.
– Мислех, че още работиш – каза той и кимна към тъмния екран на компютъра й. – А ти още мислиш за онзи дневник, който си намерила, нали?
И за още някои неща. Не можеше да отрече, че държеше кухненския дневник на Уейвърли, който беше намерила предния уикенд, и вече за стотен път разлиствате страниците му.
– Толкова много неща не ми е казала. Тук може би е най-важното – може би е свързано с майка ми или с причината баба така и да не позволи търговийката й от задната врата да се разрасне, – обаче тя всичко е зачеркнала.
– Не ти ли е хрумвало, че може да го е зачеркнала, защото не е смятала, че е важно. Замисляла ли си се за това? – Тейлър я целуна и се отдалечи. Знаеше, че нещо не е наред, но не искаше да я притиска. – Идвай бързо в леглото – подкани я.
Тя се изправи и отиде до отсрещната стена на тесния си кабинет, където бяха лавиците с книгите. Всичките й готварски книги бяха там. На единия рафт се намираха само дневниците на баба Мери. Бяха малки и тънички, приличаха по-скоро на тетрадки. И всички имаха черни корици с изключение на няколкото червени, които Клеър допускаше, че Мери е купила, защото в магазина са свършили черните. Всички бяха номерирани от вътрешната страна на корицата, затова знаеше предполагаемата им поредност – хроника на живота на баба й в рецепти, градински съвети и от време на време по някое наблюдение за времето или за това с какво е била облечена през този ден. Никога не пишеше за други хора, обаче Клеър се досещаше за някои важни събития от живота на Мери от начина, по който пишеше за готвенето. Например в дневник номер шейсет и четири тя пишеше за желе, шоколадова торта и компреси за облекчаване на сърбежа от варицела, затова Клеър се досети, че по онова време са дошли двете й внучки.