Клеър погледна корицата на дневника за Карл. Седемнайсети номер. Отброи отляво на лавицата и го пъхна сред другите. Плъзна длан по гръбчетата. Дневниците бяха сто и десет. Брой трети, девети, двайсет и седми и шейсет и първи липсваха – както и онези над сто и десети номер. Вероятно още бяха скрити някъде из къщата.
Ръката й се върна при дневника за Карл, искаше й се да го измъкне и да се опита да го разгадае, но вместо това извади съседния дневник, следващия по хронология. Номер осемнайсет, ако помнеше правилно, съдържаше простички рецепти без съставки от цветната градина, без лалета, теменужки или ангелика, само с неща, които има във всяка къща. Клеър винаги мислеше за този дневник като за завръщането на Мери към първоосновата.
Разгърна го и там, още на първата страница, попадна на рецептата за хляба със смокини и пипер.
Тя се усмихна, защото си спомни за сестра си. И думите на Сидни от по-рано през деня изведнъж добиха смисъл. Дължи се на теб, не на градината.
Храната е просто нещо, което човек отглежда, а рецептите са написани в готварските книги.
Те са нищо, докато не се появи подходящият човек.
Тогава се случва истинското вълшебство.
Клеър печеше отпреди изгрев слънце на следващия ден. Тестото се надигаше в купи навсякъде и колкото повече печеше, франзелите сякаш се умножаваха от само себе си. Отвореше ли фурната, изваждаше повече, отколкото бе пъхнала. Във въздуха в кухнята хвърчаха брашнени прашинки и ухаеше на мая.
Клеър месеше нарязани на едро смокини в една топка тесто, когато чу почукване на вратата, което й показа, че Ръсел най-сетне е пристигнал.
– Влез – провикна се тя, докато придаваше на тестото овална форма и го слагаше върху тавичка. След това направи три нареза отгоре.
Ръсел бавно отвори вратата. Беше облечен със същия сив костюм като предния ден. Беше леко поизносено, даде си сметка Клеър. Той предпазливо се озърна, за да провери има ли още някой. Сигурно се питаше дали Клеър е казала на някого. Дали беше променила намерението си? Тя си помисли, че за него сигурно това е най-трудният момент от играта, най-опасният.
Сега, когато можеше да прецени положението по-обективно, започваше да проумява защо майка й е имала връзка с него, макар и за кратко. Лорълай винаги си беше падала по буйните типове, по онези, които пазеха равновесие на ръба на морала. Така се чувстваше жива.
– Чудех се – поде тя, когато той най-сетне влезе, - когато разпитвахте за мен из града, някой разказа ли ви за баба ми?
– За баба ти ли? – повтори Ръсел. – Не, не подробно.
– По време на познанството ви с майка ми тя говореше ли за нея? – Клеър надяна кухненската ръкавица и се наведе, за да издърпа от фурната тавичката с още два хляба.
Той заобиколи въпроса:
– Стига, Клеър, Лорълай не ти беше майка.
Тя вдигна хлябовете от тавичката и ги постави върху решетка, за да се охлаждат заедно с другите.
– Веднъж баба Мери продала на някаква жена шишенце от нейното масло от антиринум, а на следващия ден жената намерила изгубените смарагди на рода си, заровени в консерва от фасул в задния двор – каза и свали ръкавиците. – Има много такива истории за нея. Учудвам се, че не сте ги чували.
– Фантасмагории – заяви той.
– Във вашия свят може и да е така, но не и в моя.
Ръсел се обърка и Клеър разбра, че тази работа никак не му харесва.
– Приготви ли ми чека или не?
– Още не – отговори Клеър.
– Днес. Казах, че го искам днес.
Тя отиде до дървеното блокче с ножовете и извади ножа за хляб.
– Първо трябва да задоволите любопитството ми по един въпрос. – Взе един от вече изстиналите хлябове и отряза дебела филия. – Чели сте за моите бонбони, но опитвали ли сте ги?
– Не обичам сладко – отговори Ръсел.