– Това не ме учудва. Мисля, че ако бяхте, щяхте да спестите и на двама ни много неприятности. – Сложи филията в една синя чиния. Дори добави и бучка масло до нея. - Заповядайте, опитайте това. – Плъзна чинията пред него.
Погледът на Ръсел за кратко се спря върху хляба, после отново се върна на Клеър.
– Благодаря, но не съм гладен – отговори.
– Май не разбирате условията ми. Опитайте го, иначе няма какво да обсъждаме.
– Той не откъсваше поглед от нея, но пипалата му трептяха.
– Нали съзнаваш, че ако се опитваш да ме отровиш, само ще привлечеш повече внимание към онова, което не искаш никой да знае?
– Не се опитвам да ви отровя – отвърна Клеър през смях. – Това е хляб със смокини и пипер, приготвен с продукти, които вече имах в шкафовете.
Отряза парче от същия хляб и отхапа. Коричката беше твърда, но хлябът беше влажен и острата лютивина на пипера беше необичайно допълнение към екзотичната сладост на смокинята. Клеър сдъвка залъка и го глътна, за да демонстрира колко е вкусен. Обаче Ръсел каза:
– Въпреки това няма да го ям.
Тя се усмихна.
– Какво мислите, че ще ви причини този хляб, господин Залер? Ще промените намерението си? Ще забравите? Ще се засрамите? Защото аз мога да причиня всичко това. Толкова ме бива. На това ме научи баба ми Приведе се напред и прошепна: – Опитайте, предизвиквам ви.
Усещаше гъдела под кожата си – своята дарба, своята цел. Това я караше да се чувства силна и здраво стъпила на краката си. С корени.
Той съвсем леко се размърда.
– Както казах, не съм гладен.
Клеър се наклони напред и поклати глава.
– Трябва да призная, че подправеният акт за раждане и ДНК тестът бяха хитро измислени. Обаче твърдя, че блъфирате.
Ръсел се взря в нея със сребристите си очи, зачака, но тя просто отвърна на погледа му. Явно той използваше мълчанието, за да потърси нов подход. Внезапно обаче по някаква причина Ръсел откъсна очи от нейните. Нахакаността му изчезна, преобразяването беше почти физическо и той сякаш се смали в костюма си.
– Оставих ти твърде много време за размисъл. – Пъхна ръце в джобовете си и се отдръпна с няколко крачки. После отново се приближи и каза: – Ако бях поискал парите вчера, щеше да ми ги дадеш. Личеше си. Какво се случи?
– Говорих със сестра си – отвърна простичко Клеър. – Подценявате силата на семейството, господин Залер. За малко и аз да го сторя.
– Клеър, както ти казах, Лорълай не ти беше майка...
– Не ме оскърбявайте отново, господин Залер.
Без нито дума повече той се обърна и излезе. Може би реши, че тя не си струва. Може би се измори. Може би другаде щеше да улови по-едра риба. Клеър никога нямаше да узнае как се беше озовал тук с историята за Лорълай. Тръгването му беше толкова внезапно, че тя за миг се поколеба дали да не го последва. Искаше да го разпита за майка си, какво наистина знае за нея, каква е била връзката им.
Дреболии, които ще допълнят образа на Лорълай в съзнанието й. Ала не го стори. Накрая реши, че ще се примири с всичко неизвестно за майка си и за баба си. Можеше да живее, без да знае какво пише в дневника за Карл. Единствената истина беше, че тези жени са част от живота й, част от същината й. От това коя бе тя - жена от рода Уейвърли.
Ан Нйнсли миеше съдовете след закуска (брат й беше отсякъл, че за миялна и дума не може да става с този фин порцелан), когато май й замириса на изгоряло. Прекрати заниманието си и завъртя глава, за да се увери че фурната е изключена. По-рано беше открехнала прозореца над мивката, за да пусне част от горещия въздух от готвенето на закуската да излети навън. Няколко пъти подуши към прозореца. Миризмата идваше отвън.
Заряза съдовете и отвори вратата на кухнята.
На излизане избърса ръцете си в джинсите, озърна се и видя, че димът идва от тайното й ъгълче. Дали помпата не се беше запалила? О, страхотно. Сега щеше да изгуби скривалището си.
Обаче след като притича по-наблизо, установи, че димът се надига от земята, където върху голям метален капак на кофа за смет горяха хартии. Ръсел седеше на един от столовете в нейното кътче, подхвърляше листове в огъня един по един и ги гледаше как пламват.
Не показа, че е забелязал присъствието й, когато тя седна срещу него.
Тя го наблюдаваше как гори статията от списанието за Клеър Уейвърли и нейните бонбони. След това копията на данъчните декларации на Клеър. Коляното на Ан трепна нервно, когато си помисли колко би искала да разгледа декларациите по-отблизо. След това той изгори смъртните актове на двама души, наречени Барби Пийдпойнт и Инглър Уайтман.
Накрая хвърли в купчината две еднакви снимки (обаче Ан помнеше, че в куфара му имаше три копия). В последния момент той се пресегна и измъкна една от снимките. Бързо размаха обгарялата снимка, за да я охлади. След това я пъхна във вътрешния джоб на сакото си, а оттам през илиците му се извиха струйки дим.