Ръсел не се задържа дълго на закуска за разлика от друг път. За толкова слаб мъж на около осемдесет години със сигурност имаше добър апетит. Обаче тази сутрин изглежда бързаше. Само пи кафе и си взе няколко парченца бекон. После изчезна. Отначало, тъй като това беше последният му ден, Ан реши, че си е заминал, без да се сбогува. Дори отиде в стаята му да провери.
Обаче куфарът му още беше там и тя изпита необяснимо облекчение.
– Какво беше всичко това? – попита тя, когато пламъците угаснаха.
– Мой ритуал – отговори Ръсел, все още загледан в тлеещата пепел. – Опитвам се да приключа някои недовършени неща.
– Какво има в папките ти? – попита го, защото вече беше сигурна, че е усетил душенето й. Колкото и да я биваше, не беше убягнало от вниманието на Ръсел. Той не отговори. – В папката за Лорълай Уейвърли?
Най-сетне той кимна.
– Какво търсиш тук, Ръсел? – попита Ан и се приведе напред. – Не мога да те разгадая и това ме влудява.
Вдигна очи и срещна нейните. Само че вместо да отговори, каза с най-учтив тон:
– Поднасям благодарностите си за най-удобния престой, който съм имал от доста време. Трябва да освободя стаята до единайсет, нали?
Тя се облегна разочаровано. През последните няколко нощи съзерцаваше брошурата от панаира, която беше извадила от куфара му, взираше се в снимката му като млад - беше красив дявол. Потърси в Гугъл пътуващ панаир на сър Уолтър Трот и Великия Бандити, но нищо не намери. Какъв ли живот беше водил! Тръпки я побиха при мисълта за тайните му. Какви ли невъобразими истории можеше да разкаже! За изгорялата сергия с пикантни наденички. За залавянето на крадеца. Това беше само върхът на айсберга. Не можеше да повярва, че той си заминава. Нищо друго нямаше да е толкова интересно.
Но пък разочарованието не беше ново за нея. Тя се изправи.
– Полей огъня с маркуча ей там и се увери, че е съвсем изгаснал, преди да си тръгнеш. Андрю ще откачи, ако нещо се повреди.
Забеляза тъгата, изписала се по лицето му, сякаш усети загубата й, когато тя си тръгна. Искаше да бъде запленена от него. Нуждаеше се от вниманието й. Обаче мъжете са упорити и той нямаше да й го каже. Ан се извърна и се отдалечи.
– Дойдох с надеждата да изнудя Клеър Уейвърли - внезапно се провикна Ръсел подире й.
Тя се извърна и изсумтя.
– Можех да те предупредя, че това няма да свърши добре.
Той вдигна ръце с дланите нагоре.
– Напоследък възможностите ми се поизчерпиха.
Тя се върна при него. Стори й се по-дребен, по-крехък, както седеше, а тя се надвеси над него.
– Какво ще правиш сега?
– Казах ти, заминавам за Флорида.
– И как ще стигнеш дотам? – стрелна тя с поглед излъсканите му обувки със скъсани подметки.
– С автобус.
– Имам кола. Мога да те закарам – предложи Ан, а думите излетяха от устата й, преди да осъзнае, че ги е изрекла. Веднъж произнесени обаче, те й прозвучаха прекрасно, както когато чуваш за пръв път бъдещата си любима песен.
Ръсел поклати глава.
– Аз вече нямам сърце, Ан.
– А аз вече нищо не очаквам. Какво? – попита тя през смях. – Да не си мислеше, че търся любовна връзка? Достатъчно си стар, за да ми бъдеш баща.
Той театрално притисна сърцето си.
– Заболя ме.
Тя насмешливо изсумтя и се облегна.
– Надали.
Той се взря в нея за миг.
– Какво друго, ако не авантюра?
– Искам истории – отговори Ан. – Пет пари не давам дали са лъжа. Омръзна ми да душа около живота на другите хора и да си съчинявам разни неща. Искам да чуя всичко, което можеш да кажеш. Цял живот живея тук и историите са все едни и същи. С всеки от съпрузите ми – едно и също. Обаче ти си обиколил навсякъде, нали? Искам да те следвам, където ходиш, и да видя онова, което ти виждаш. Мисля, че от известно време си сам, нали? В един момент вече няма да можеш да се оправяш. Мога да бъда до теб. Готвя доста прилично. Може да се пенсионирам по-рано и всеки месец да получавам малко пари по пощата. Освен това в сейфа има около шест хиляди, които брат ми няма да надуши, че липсват, докато не разбере, че съм заминала.
Той се поколеба само за миг. После поклати глава отрицателно. Беше нелепо, обаче тя се засегна, страшно се засегна, че не е достатъчно странна за него.
– Много е сложно – каза Ръсел. – Той ще извика полиция.
– Ако още не си забелязал, аз си пъхам носа навсякъде - изтъкна Ан. – Така научих, че брат ми пази флашки с видеоразговори с някаква жена във Финландия, която го нарича Кармалива. Харчи стотици долари месечно за нея. Мога да задигна едната флашка, а другата да оставим в сейфа, за да му покажа, че знам. Няма да повика полицията.