Това го изкуши. Личеше си. Храната. Парите. Това бяха слабостите му. Той си пое дълбоко дъх и изпусна дълга протяжна въздишка. Впери поглед в тлеещата купчина на проваления си опит да спечели пари.
– О, Ан, не е толкова бляскаво, както си го представяш. Тук имаш хубав живот, а аз отивам в благотворителен лагер за пенсионирани циркови артисти.
– Да ти приличам на човек, който търси блясък? Звучи ми фантастично! – Тя бръкна в джоба на джинсите си и извади брошурата, която беше взела от него. Разгърна и му я показа. – Какво ще кажеш, Велики Бандити!
Той се взря в брошурата, в старата снимка като през телескоп, насочен назад във времето.
– Задръж я, ако искаш. Обаче при условие да ме запомниш с добро. Много са малко хората, за които важи това.
– Трудно ми е да го повярвам. Кой би могъл да те забрави?
Той се усмихна презрително.
– О, мнозина ме помнят, но не с добро.
Ан пъхна брошурата в ръцете му.
– Няма да я задържа. Тръгвам с теб. Чакай ме пред странноприемницата в пет, след чая. Дотогава всички гости вече ще са настанени по стаите. Брат ми няма да разбере, че съм заминала, чак до сутринта.
Усети как нервите й са приятно изопнати и стомахът й се свива от вълнение, докато се отдалечаваше, макар че Ръсел се провикна печално подире й:
– Радвам се, че се запознахме, Ан.
– Трябва да освободите стаята до единайсет, господин Залер – осведоми го Андрю Ейнсли, седнал на рецепцията като едър и ленив страж.
– Благодаря ви, знам това. След малко слизам – отговори Ръсел, докато се качваше по стълбите, след като се погрижи пепелта на неговата Лорълай Уейвърли да изстине. Влезе в стаята си и затвори вратата зад гърба си. Не беше дръпнал завесите и топлото есенно слънце бе плиснало върху леглото и сияеше. Искаше му се да полегне, да попие мекотата на матрака за последен път.
Ала не го стори. Вместо това приседна на ръба и изчака шумовете от другите гости, които напускаха хотела, да утихнат. Щеше да се измъкне подире им и да избегне Андрю Ейнсли на рецепцията.
Извади снимката от джоба си, чудейки се защо я беше спасил в последния момент. Със сигурност не обичаше да му напомнят за провалите.
Обикновено умееше да разгадава хората и беше почти сигурен, че Клеър Уейвърли няма да каже на никого за посещението му, че няма незабавно да се обади на близките си за помощ. Всичко, което беше научил за нея, говореше за затворен и сдържан човек, който обичаше загадъчността. Тя не беше човек, който ще рискува другите да си помислят, че у нея няма нищо специално Явно не я беше преценил правилно.
А после настъпи онзи момент, когато тя се приведе и го подкани: „Опитайте, предизвиквам ви!“ Толкова ясно си представи Лорълай, че се стъписа и усети студена тръпка по гърба. И това не беше очаквал.
Обаче във всичко останало, във всяка подробност беше прецизен. Трябваше всичко да мине гладко. През последните няколко десетилетия беше прекарал безброй часове по библиотеките, щом не можеше да си намери къде да отседне в някой град, където го отвееше вятърът. Омайваше библиотекарките, за да му помогнат да търси информация. Благодарение на времето, което беше прекарал по панаирите, тънки линии го свързваха с толкова много хора, че ако бяха видими, животът на Ръсел щеше да изглежда като карта от нишки. Складираше тайни и събираше снимки, постоянно се стараеше да добавя към папките, които трупаше за някогашните си познати. Така се образуваха истории. Подходи.
Взря се в снимката, на която бяха той, Лорълай, Инглър, Барби и детето. Всичко се връзваше идеално в историята, която беше разказал. Барби и Инглър с тяхното сериозно момиченце. Буйната Лорълай, която открадва бебето. Ръсел, невинният наблюдател, пред чийто поглед се разиграва тази драма преди четирийсет години. Добро хрумване беше да кръсти детето Дона. Обаче това беше една измислена история.
Истината беше, че Ръсел се запозна с трагичната и красива Лорълай в бара от снимката същата вечер, когато ги снимаха. Тя беше влязла грациозно с дъщеря си Клеър. Никой не й каза да си тръгва, да изведе бебето от бара. Лорълай беше способна да омагьоса всекиго. Ръсел й купи бира и я покани да седне при него и новите му приятели Инглър и съпругата му Барби. Бяха скитници, наскоро наети от пътуващия цирк като продавачи на билети. Барби помоли да гушне бебето, Лорълай й го подаде и в този момент барманът ги снима с новия си фотоапарат, с който се хвалеше.
По-късно същата вечер Ръсел заведе Лорълай в караваната си. Тя се усмихна, когато й показа фотоапарата, който беше откраднал от бармана. Лорълай остана при него през трите седмици, докато пътуващият цирк беше в града, а кротичкото й момиченце спеше в ъгъла. Ръсел често забравяше за присъствието му. Двамата с Лорълай се забавляваха. Тя беше лукава и притежаваше впечатляващи умения. Беше много красива и очарователна, и можеше да накара всеки да се влюби в нея. Беше от онези неспокойни души, саможиви, бегълци от обществото, които панаирите привличаха. Можеше да остане и щеше веднага да се впише, обаче Ръсел знаеше, че не би го сторила. Тогава беше твърде млада, за да съзнава, че човек не може да избяга от демоните си.