В края на коридора тя спря. Отвори вратата на стаята на дъщеря им Марая и забеляза, че и тук прозорецът е отворен. Марая спеше в поза, подобна на тази на Тейлър, с опънати ръце и крака, сякаш сънува, че се носи в приятно топла вода. Толкова много приличаше на баща си и толкова малко на майка си, че понякога Клеър сякаш обичаше дъщеря си просто като друга част от съпруга си.
Докато прекосяваше стаята, тя вдигна дрехите за балет и раничката на Марая, озърна се и усети нормалното детско присъствие като пояснение към кръстословица, което нищо не й говори. Марая поиска стаята й да бъде розова, съвсем розова, като глазура за торта с вкус на диня. Поиска бели мебели и юрган с пискюли като за принцеса. Не желаеше стари тапети, антики или ръчно изработен юрган. Дъщеря й ходеше на балет и на гимнастика и винаги я канеха на празненства за рождени дни и на гости с преспиване. Дори лесно се сприятеляваше. Тази седмица каза, че има нова най-добра приятелка на име Ем, и говореше единствено за нея. Такива нормални неща никога не се случваха лесно в семейство Уейвърли. А ето я Марая, съвсем нормална като баща си, щастлива като него и също като него в пълно неведение за чудатостите на Клеър и тази къща.
Пресегна се към отворения прозорец в стаята на дъщеря си и го затвори. Помисли за това, което има да свърши долу. Трябваше да се увери, че всички бонбони от петъчните поръчки са в кутии с етикети. После трябваше да отговори на деловите имейли в кабинета си и да ги запази в папката „чернови“, за да ги изпрати през работно време, за да не разбере никой, че е била будна в два през нощта и се е тревожила за неща, за които няма нужда да се тревожи.
Всички се вълнуваха за „Бонбоните на Уейвърли“ – как се разраства бизнесът, как привлича вниманието към Баскъм. Тайлър изви вежди, когато разбра какви са печалбите през лятото, и весело отбеляза, че новият бизнес определено се отразява добре на спестовния фонд за колеж на Марая. Дори Клеър трябваше да признае, че е вълнуващо – когато за пръв път зърна името на Уейвърли върху опаковките на бонбоните; непознатото, но приятно усещане, че действително има безброй хора, които купуват нещо, направено от нея, Клеър А. Уейвърли. Беше по-различно от кетъринга, не беше толкова лично, представяше таланта й пред по-широка публика. Усещаше го като началото на нещо голямо и се надяваше на успех. Всъщност беше завладяна от нея, влагаше всичките си усилия в бонбоните и си мислеше колко би се гордяла баба й. Баба Мери беше много необщителна жена, която продаваше изделията си – ментови желета, пайове с яйчен крем за тайна любов и вино от розово мушкато – само на хора, които идваха на задната й врата, сякаш това беше тайна, която всички трябва да пазят.
Ала с наближаването на първата слана, която донесе и определена несигурност, Клеър вече не можеше да отрича, че нещо, свързано с бонбоните на Уейвърли, не е както трябва.
Когато след статията в списание „Садърн Ливинг“ заваляха поръчките от вериги за деликатеси и специализирани магазини из целия Юг, Клеър не смогваше да прави есенциите от цветя, които даваха вкус на бонбоните. Поръчките бяха прекалено големи за цветята, които отглеждаше в градината си, затова бързо взе решение да купува есенциите, вместо да ги приготвя сама.
И никой не забеляза.
Бонбоните от лимон и върбинка все пак успокояваха децата и облекчаваха възпалено гърло точно както гласяха етикетите на бурканчетата. Бонбоните от лавандула създаваха у хората усещане за щастие. И всички се кълняха, че бонбоните от рози са ги накарали да си спомнят първата си любов.
Ала бонбоните вече не съдържаха нищичко от градината на Уейвърли, мистичния източник на всичко, в което вярваше Клеър.
В мигове на слабост тя се питаше: „Ами ако не е истина?Ако Тейлър е прав и семейство Уейвърли са необикновени само защото хората го повтарят от поколения, само защото живеят близо до дърво, което цъфти през необичайно време от годината?“Ами ако малкото момиче Клеър, изоставено тук, притиснато до престилката на баба си Мери, се беше вкопчило в мита за семейството, защото отчаяно се е нуждаело от корени? Ако цветята не бяха специални? Ако самата тя не беше? Вместо да запази името на Уейвърли загадъчно, както беше направила баба й, Клеър го изложи на още по-големи спекулации. Беше пожелала вниманието, беше пожелала повече хора да разберат за дарбата й, сякаш щеше да стане по-истинска, колкото повече се разчуеше. Но вече започна да се чуди дали не е предала тайна, която баба й бе поверила.
Не помагаше и фактът, че по това време на годината усещаше липсата на баба си Мери най-силно. Беше на двайсет и четири, когато я изгуби. Случи се преди двайсет години, но понякога Клеър все още усещаше аромата на хляба със смокини и пипер на Мери, а друг път беше сигурна, че старицата все още е тук, като видеше как кутия вкиснало мляко се обръща в мивката или как купите на рафта се подреждат по цвят през нощта. Липсваше й усещането колко естествено, колко истинско беше всичко в присъствието на баба й.