В деня, когато пътуващият цирк отново пое на път, Лорълай изчезна заедно с кротката си дъщеря. Открадна неколкостотин долара от Ръсел, но му остави фотоапарата.
В известен смисъл не беше по-различна от многото жени, с които споделяше времето си във всеки град. Обаче в други отношения беше уникална.
Той помнеше как една нощ, когато се напиха в караваната му, тя му разказа за чудатото си семейство в Северна Каролина, за ябълковото дърво и за виденията, които получила, когато изяла една ябълка. Помнеше как се беше пресегнала и си беше взела ябълка от ниската му пластмасова масичка. Докосна я и по ябълката плъзна жилка бял скреж, който накрая я покри цялата. След това, му подхвърли ябълката със смях.
– Отхапи, предизвиквам те.
Помнеше как си помисли: „Каквото и да си съчиня, ще бъде нищо в сравнение с действителността.“
На следващата сутрин се бяха събудили махмурлии и тя не спомена повече за случилото се. Понякога Ръсел се питаше дали не е сънувал.
Чуваше гласове в коридора, мъкнене на багаж. Двойката от съседната стая слизаше долу, за да напусне хотела.
Ръсел прибра снимката, после вдигна куфара си и напусна стаята, за да се увери, че не е забравил нещо.
Замисли се за Ан Ейнсли и наистина му се искаше тя да го запомни с добро. В момента това му беше много важно. Може би поне веднъж в живота щеше да остави подире си нещо хубаво, няколко разговора и истории, които тя ще си спомня с усмивка – есента, когато Великия Бандити беше тук.
Извади сгънатата брошура за панаира, която тя му беше дала, и я остави върху леглото. След това Великия Бандити направи онова, което умееше най-добре.
Изчезна.
Четиринайсета глава
Преди часа на класния онзи петък сутринта Бей отиде до канцеларията в ротондата, за да остави бележка от майка си, в която тя потвърждаваше, че е осведомена за отсъствието на Бей от училище предния ден, за да не й пишат неизвинено отсъствие. Никой не обичаше да ходи в канцеларията. Миришеше на мръсни крака, а секретарката, госпожа Скат, се държеше недружелюбно и слагаше твърде много фон дьо тен на лицето си, който изглеждаше отблъскващо неестествено.
Бей тъкмо излезе от канцеларията, когато чу Фин да я вика:
– Здрасти, Бей!
Погледна нататък по коридора и го видя до едно отворено шкафче с раничката му в краката. Приближи се към него. Не знаеше, че шкафчето му е на този етаж. Но пък почти никой в училище не знаеше къде се намира шкафчето му, затова всички мъкнеха такива тежки ранички. Във всяка сграда шкафчетата отляво бяха боядисани в червено, тези отдясно – в черно – цветовете на училището. Но с годините червените шкафчета бяха избелели до женствено розово, затова момчетата не ги искаха и се сменяха с момичетата, които пък не харесваха черните, а накрая всички забравяха къде се намират шкафчетата им.
– Здрасти, Фин – каза тя с приятното усещане да го види извън обичайните места. Почти никога не го срещаше в училище. Не учеха еднакви предмети, дори обедното им междучасие не беше по едно и също време.
– Цяла седмица не си се мяркала на спирката – отбеляза той, затваряйки шкафчето си, което се оказа розово, защото явно не беше успял да придума никого за замяна. – Какво става? Носи се някакъв нелеп слух, че с Джош са ви пипнали на моравата в парка миналата сряда.
Тя се облегна на шкафчетата до него.
– Мама ме наказа, защото ме пипна да се прибирам с колата на Джош след танците. После излязох с него без нейно разрешение в сряда.
Фин я изгледа равнодушно.
С Джош Матисън?
– Не е каквото си мислиш.
Той сложи на рамо раничката си, която беше толкова обемиста, че Фин леко залитна. Сигурно беше и много и тежка.
– Ако те подведе, ще трябва да се разправя с мен.
Бей се засмя.
– Фин, ама ти сериозно ли?
– Да, сериозно.
Тя стана сериозна, докато се отдръпваше от шкафчетата.
– Не мисля, че ще се наложи. Май ти дължи благодарност за нещо. За някакво видео на танците на Хелоуин.
– Ти гледа ли го? – попита Фин.
– Не. Мама ми взе телефона, а сега и лаптопа. Заради сряда. Какво е това загадъчно видео?
– Нищо. – Фин се озърна. По бузите и врата му избиха розови петна.