Бей се обърна и видя Рива Алегзандър да се приближава по коридора. Беше от момичетата, които изглеждат добре леко пълнички, макар че щеше да го осъзнае, когато стане малко по-голяма. Днес на шала, който беше вързала на кръста си, имаше звънчета, които подрънкваха, докато вървеше. Завършващите обикновено си стояха в тяхната сграда, където бяха повечето им часове, затова присъствието й тук беше необичайно.
Вместо да ги подмине и да продължи нататък, тя спря пред тях.
– Здрасти, Фин. Прекъсвам ли нещо?
– Не – в миг изстреля той, с което предизвика усмивката на Бей.
– Гледах видеото. Исках само да ти дам това – подаде му сгънат лист. – Написах ти бележка.
– О, благодаря – пое той бележката.
Рива се отдалечи с гордо вдигната глава.
– Какво беше това? – попита Бей.
– Представа си нямам – отговори Фин. – На мен ли така ми се струва, или всичко наоколо е странно?
Звънецът за часа на класния удари и всички се пръснаха.
– Не ти се струва – отвърна Бей с усмивка, докато се отдалечаваше, и после хукна към класната стая преди последния звънец.
Първите автобуси тъкмо потеглиха и Бей седеше на познатите стълби пред училището онзи следобед, когато чу клаксон на автомобил. Погледна надолу и видя миникупъра на майка си пред училището.
Край с чакането на Джош. Не го беше виждала от сряда, когато семейството й се изсипа накуп на моравата, а това можеше да сплаши всеки, камо ли клетото осемнайсетгодишно момче, което не беше сторило нищо нередно. Бей нямаше как да се свърже с него, освен да се навърта край сградата на големите, не знаеше и как да го заговори в училище. Само два пъти беше влизала в сградата на горните класове. На първия си учебен ден, когато се изгуби и срещна Джош за пръв път, и после отново, когато отиде да му даде бележката.
Бей слезе бавно по стълбите и влезе в колата на майка си, без да продума. Майка й беше с престилката си, значи щяха да се връщат в салона.
– Клеър каза, че днес няма да прави бонбони, затова реших да те взема – каза Сидни, докато потегляше, и принуди друг шофьор да натисне клаксона, когато се стрелна пред него.
– О! – възкликна дъщерята и се почувства малко виновна, задето се цупи така. – Пък аз си помислих, че е свързано с Джош.
– Ще се заемем с Джош някой друг път.
– Как е леля Клеър? – попита Бей, мислейки за предния ден и за това колко сериозно Клеър се беше отнесла към въпроса за произхода си. Ако някой беше казал на момичето, че не е Уейвърли, щеше да му се изсмее. Никога не би го приела сериозно. Но това се дължеше на факта, че никога не я оставяха сама да разгадава нещата с помощта само на няколко жокера.
– Каза, че е решила въпроса – отговори майка й.
– Какво означава това?
– Не съм сигурна, но й вярвам.
Минаха покрай офисите и магазините на улицата на училището, после Сидни зави по отбивката за шосето към центъра на града, защото оттам беше по-пряко, отколкото през кварталите. Бей можеше да затвори очи и пак щеше да знае къде се намират. Познаваше мястото като петте си пръста.
– Сериозно ли говореше вчера, като каза, че искаш да се срещнеш с онзи човек, защото сигурно ще може да ти разкаже повече за майка ти? – попита Бей. – Дори да са лоши неща?
– Да – отговори Сидни. – Тя си остава загадка за мен. Обаче ми се струва, че е още по-голяма загадка за Клеър. Бих искала да знам, дори само заради сестра ми.
Момичето погледна през страничния прозорец и каза:
– Извинявай, че се държах така. Имам теб и татко, а това е повече, отколкото някога е имала Клеър. Знам, че си се върнала, за да мога да отрасна тук, макар да не ти се е искало. Никога не си ме изоставила, не си ме карала да мисля, че съм нещо различно от това, което съм. Никога няма да имам съмненията или въпросите, които ви мъчат вас с Клеър. Добре си се справила, нали? И ти, и Клеър. Добре сте се справили. – Бей се смути.
– О! – възкликна майка й и завъртя глава за миг, за да я погледне. – Благодаря ти.
– Няма защо..
– Обаче още си наказана.
Бей облегна глава на седалката и се усмихна.
Когато отидоха в салона, Бей се зае да обслужва телефоните, защото реши, че след като няма да има работа при Клеър, може да помага в салона след училище, докато майка й си намери нова рецепционистка.
Седеше на рецепцията и се опитваше да чете „Ромео и Жулиета“, обаче книгата се разпадаше. Мразеше да се разделя с нещата, но вече беше време да се откаже, да залепи корицата на тавана и да се заеме с нещо ново.
Пресегна се и пъхна книгата в раничката си. Тогава забеляза снимката, с която старецът се беше опитал да изнудва леля й Клеър. Бей я беше задържала.
Извади я и подробно я разгледа, после вдигна поглед, зарея го през прозореца и се замисли. Смрачаваше се и сенките по моравата се издължаваха. Главата на Хорас Ориън изглеждаше така, все едно той се кани да потъне в дълъг зимен сън.