Беше по това време на деня, когато тя за пръв път зърна стареца с куфара му на моравата, без никакво транспортно средство наблизо.
Куфар.
Следващия път, когато го срещна, той крачеше по Пендланд Стрийт.
Имаше странноприемница съвсем наблизо до къщата на Уейвърли на Пендланд Стрийт. Явно той беше отседнал точно там.
Бей веднага стана и забърза към вратата.
– Ще се поразходя – провикна се тя към майка си. - Веднага се връщам.
Ан Ейнсли беше паркирала пред странноприемницата и чакаше на волана на стария си джип „Кия“ – реликва от последния й брак, но поне беше изплатен. Вече минаваше пет. За малко да закъснее, защото забрави, че на следващия ден е Хелоуин и Андрю я изпрати да купи бонбони, от скъпите, за да ги раздават на децата с въпроса „истина или предизвикателство“, които винаги се отбиваха в странноприемницата. Ан се спусна към най-близкия магазин, купи бонбоните и когато се върна, разполагаше с три минути.
Оттогава чакаше в колата си.
Ръсел нямаше да дойде.
Тя се приведе напред, огледа старата си семейна къща и осъзна, че няма да се върне. Беше взела всичките си дрехи и някои други вещи. После беше взела и някои неща от странноприемницата, които реши, че ще им потрябват. Ниска масичка и сгъваеми столове от мазето. Малко хубави чаршафи, хавлии и калъфки за възглавници. Дигитално радио. Съдове. Освен парите от сейфа беше взела и няколко хубави бижута на майка си, перлени обици и рубинени огърлици, за да ги продаде, ако се наложи. Андрю ги държеше в кутия за пури в килера. Сигурно беше забравил за тях. Единствената причина да ги държи беше, че не искаше да й ги даде.
Тя се замисли за куфара на Ръсел Залер и за това колко малко вещи носеше той. Колко малко неща му трябваха. И тя искаше да е такава. Искаше живот, който е пълен не с вещи, а с истории, толкова много истории, че ако имаха обем и тежина, щяха да напълнят хиляда куфара.
Хвърли последен поглед към странноприемницата и запали двигателя.
Тъкмо се канеше да потегли, когато предната врата внезапно се отвори и Ръсел Залер се настани на седалката до нея с куфар в скута.
– Значи щеше да тръгнеш без мен? – Той кимна. -Одобрявам. Напрежението е по-малко, ако не аз съм причината да заминеш. Следващия път не чакай толкова.
Той се загледа през предното стъкло. Ан зяпна. Изпитваше я? Ама сериозно ли?
– Наблюдавал си ме?
– Цял ден седиш в беседката си. Исках да разбера дали наистина ще го направиш.
Тя се взря в него все още със зяпнала уста.
Очевидно мълчанието й го караше да се чувства неловко.
– Добре, сутринта се измъкнах през задния вход, но после седнах в един от столовете ти и просто не можех да се надигна. – Той замълча. – Изморен съм, Ан. Много-много изморен.
– Може би аз вече не искам да тръгнеш с мен – каза тя малко ядосана. – Може пък да искам да го направя сама.
Ръсел изпъна рамене, все още вперил поглед напред.
-Ще ти разказвам по една история на ден, ако ме откараш до Флорида. По една история в замяна на храна и грижи, ако имам нужда. Обаче искам да ми обещаеш, че няма да забравяш историите. Ако ги запомниш, ще знаеш и как аз искам да ме помнят хората. Интересно защо това стана важно за мен.
– Ами когато историите ти свършат? – попита Ан.
Ъгълчето на устата му се повдигна.
– Това никога няма да се случи, повярвай ми.
„Така значи“ — помисли си Ан. Тя излизаше от своя сапунен мехур, литваше волно.
– Сложи си колана – каза Ан и потегли. Но в същия момент чу някой да вика:
– Чакай! Чакай!
Двамата с Ръсел се обърнаха и погледнаха през задното стъкло. Бей Уейвърли тичаше по тротоара към тях и неистово махаше с ръце, за да привлече вниманието им. Ан се завъртя отново напред и натисна газта.
– Не, почакай – спря я Ръсел. – Тя иска да се види с мен.
– Ще привлече вниманието на брат ми.
– Ще отнеме само минутка – увери я той, остави куфара на задната седалка и натисна дръжката на вратата.
Когато Бей видя стареца да се качва в джипа с куфара си, тя хукна и се провикна да го спре.
Беше съвсем наблизо. Не можеше просто да го остави да си замине, без да получи отговори. Продължаваше да вика и да тича, но джипът потегли. Бей спря, стиснала снимката в ръка.
И после за нейна изненада колата внезапно спря и старецът слезе.
– Малко бързаме, дете – подвикна й той с плавния си глас, който тя беше запомнила.
Бей изтича до него на тротоара.
– Имате ли още нейни снимки? – попита задъхано, вдигна снимката и посочи Лорълай,– Казвам се Бей. От семейство Уейвърли съм. Лорълай ми е баба.