Клеър кимна и двамата проследиха с поглед как Марая хуква нагоре по стълбите и ги преодолява по две наведнъж.
– Ем е въображаема! – каза Тейлър. Удари по масата и се засмя. – Знаеш ли, олекна ми. Мислех, че пропускам нещо. Все се питах дали ако ти я водеше на училище и я взимаше, нямаше да разбереш коя е Ем. Дали нямаше да се запознаеш с родителите й и да разбереш какво работят и коя е любимата им храна.
Клеър държеше празните съдове, все още загледана към стълбите.
– Малко е големичка, за да има въображаеми приятели, нали?
Тейлър стана да й помогне да раздигат.
– Сама си избира пътя – отговори той и се запъти към кухнята. – Понякога я гледам и си мисля, че нямам търпение да видя каква ще стане.
Завесите все още потрепваха. Порив на въздуха се стрелна покрай Клеър и нагоре по стълбите след Марая. Завесите се успокоиха.
В кухнята двамата заедно заредиха миялната машина Тейлър изплакваше купите и ги подаваше на Клеър, когато тя неочаквано каза:
– Слагам край на бизнеса с бонбоните.
Тейлър не трепна.
– Най-сетне реши да го продадеш на „Дикори Фудс“ от Хикори ли?
– Не, просто го прекратявам. Няма да е същото, ако друг произвежда бонбоните. Няма да е... Уейвърли.
– Добре – миролюбиво се съгласи Тейлър. Спря водата и избърса ръце. – Затова ли си готвила през нощта? Да ни дадеш представа за предстоящите атракции?
Клеър затвори миялната машина с категорично щракване, объркана от реакцията му. Цял ден се опитваше да измисли как да му го съобщи, опасяваше се, че и известен смисъл го подвежда.
– Това ли само ще кажеш? Ами как ще се отрази на финансите ни? Ще ми отнеме известно време да възстановя кетъринга. Ами парите за колежа на Марая? Мислех, че се тревожиш за това.
– Нямах представа, че си приела онези мои думи толкова присърце. Това с бонбоните се отрази прекрасно на парите за колежа й, но и преди се справяхме добре. - Той я прегърна през кръста. – Знам, че от известно време не ти е приятно да правиш бонбоните. Ще се оправим.
– Толкова очевидно ли беше?
– Да не мислиш, че не внимавам? – попита той и я придърпа по-близо към себе си.
– Знам, че твърде много се тревожа.
– Трудна работа е, но някой трябва да я върши.
– Именно! – погледна го тя. – Ще го кажеш ли на сестра ми, ако обичаш?
– В никой случай. Ще ме остриже като ряпа, както направи последния път, когато ми се ядоса. Седмици наред след това не ми вървеше. Три пъти спуках гума, преди косата ми отново да порасне.
Интересно с каква лекота той приемаше дарбата на Сидни, но не и нейната. Тейлър зарови нос в шията й, когато тя попита:
– Вярвал ли си някога, че умея да правя специални неща с храната?
– Разбира се, че вярвам, обаче ти можеш много повече, Клеър. Понякога ми се струва, че само аз го виждам.
– Целуна я страстно и я остави задъхана до шкафовете.
– Чакам те горе.
След като почисти къщата, Клеър се качи горе и завари съпруга си в коридора замислено да пренарежда окачените там свои картини – поредица със заглавие „Светът на Клеър“, която нарисува веднага след сватбата им. Всъщност образът й липсваше на картините, защото той не беше портретист, обаче платната бяха красиво изследване на светлината и цвета – тревисто зелено, черни линии, подобни на букви, ябълковочервени точки. Ако Клеър се взираше в тях достатъчни дълго, понякога като че ли различаваше някаква фигура, приклекнала сред зеленината. Не за пръв път се запита дали заслужава този мъж, съпруга си. Беше направила всичко по силите си да отклони интереса му към нея, когато се запознаха. Добре й беше да живее сама. Беше свикнала да смята, че ако не допуска някого до себе си, няма да страда, когато я напуснат, защото всички, които беше обичала, я напускаха. Ала наистина беше така – тя нямаше власт над него. Поне не властта на Уейвърли. Той я обичаше по всякакви други причини, не и по тази. А тя все още не знаешезащо.
Просто се радваше, че е така.
Тейлър остана буден много след като съпругата му заспа. Лежеше с гръб към него. Той плъзна пръсти по гърба й и усети как тя потръпва и кожата й настръхва. Зави я, макар че самият той беше изритал завивките.
Според динамиката на техния брак той знаеше, че не може да бъде човекът, който пропада в заешката дупка. Работата му беше да стои отгоре и да подмамва зайците да излизат.
Обаче тайничко познаваше номерата, които му въртеше къщата. Знаеше също, че Клеър твори вълшебства в храната. И ако го притиснеха, щеше да признае, че проклетото ябълково дърво наистина го замерва с плодове. Само че неговата работа беше да остави Уейвърли да си бъдат Уейвърли, а не самият той да бъде Уейвърли.