На моменти обаче му се искаше и той да скочи в заешката дупка. Например нощем.
Измъкна се от леглото и се облече. Излезе от спалнята, отново се разсея от картините по стените и пак се зае да ги пренарежда. След това се качи горе, където вниманието му привлече огромното количество хляб в кухнята. В къщата отново имаше истинска храна. Усмихна с. Клеър щеше да престане да прави бонбони по причини, които той може би никога нямаше да узнае. Обаче, беше пределно ясно, че сега, след като е взела решението, тя е много по-щастлива. А само това имаше значение. Честно казано, щеше да е прекрасно да излиза от къща, която не мирише на захар и на цветя. Уханието на бонбоните на жена му го преследваше дори на работа и изпълваше кабинета му, привличаше десетки колибри, които всеки ден потропваха с човки по прозореца и се опитваха да влетят.
Тейлър си отряза филия от хляба със смокини и пипер, после излезе в градината.
От опит знаеше, че не е разумно да се приближава прекалено много до дървото, дори ако изглежда, че е задрямало. Нямаше му доверие. Отвори портата на градината, застана на прага в студа, дъвчейки хляба, и едва тогава осъзна, че е без обувки. Беше забравил и да уплътни пролуките на тавана, за които го беше помолила Клеър. Тъкмо се накани да се обърне и да влезе вътре, когато си спомни защо изобщо е излязъл.
– Слушай, дърво, вземи да цъфнеш тази нощ – каза му той. – Достатъчно преживяха.
Клеър се събуди сутринта на Хелоуин и си пое дълбоко дъх, сякаш изплува от вода. Не помнеше какво е сънувала, помнеше само, че беше студено и сладко. Слънцето тъкмо изгряваше и тя разбра още преди да надникне навън, че най-сетне е паднала първата слана. Стана от леглото, като внимаваше да не разбуди Тейлър, който спеше по корем и сигурно сънуваше топли неща като въглени и какао. Облече си нощницата, която беше на земята, и обу чехлите си. На излизане взе сакото на Тейлър, което висеше на вратата.
Прекоси къщата, мина през тъмната кухня и излезе на задната веранда. И наистина, микробусът й беше целият осеян c ледени звездички, а орловите нокти на портата искряха, покрити с фин слой кристалчета.
Дъхът й излизаше на облачета от устата, докато крачеше забързано по алеята към градинската порта. Кварталът беше притихнал, както притихваше само от студ - сякаш звуците замръзваха, преди да стигнат до земята.
Клеър потърси ключа сред клоните с трепереща ръка. Първата слана винаги беше вълнуваща, обаче тази година имаше още по-голямо значение – точно този сезон, това обновление. Тя почти се страхуваше какво ще стане тази година – че вече няма да има вълшебство, че то и бездруго никога не е било нейно. Бавно отвори портата, затаила дъх.
И там, в дъното на двора, беше дървото, отрупано с цвят. Ситни бели цветчета се бяха появили по клоните и само за една нощ голотата се бе превърнала в изобилие. Дървото трептеше празнично, белите листенца се стелеха към земята на вълни и издаваха звук като от сипещ се пясък. Градината вече беше побеляла като заснежена.
Клеър пристъпи вътре, обърнала длани нагоре, и улови няколко венчелистчета. Прекоси цялата градина и приближи до дървото с вече полепнали по косата цветчета.
– Добре дошло отново – каза тя.
– Мамо? – чу се откъм портата. Клеър се обърна и видя, че дъщеря й сънливо я е последвала. Марая стоеше до портата по нощница, с разрошена къдрава коса. Беше одрала кожата на Тейлър.
Клеър се върна до нея и я прегърна. Разтърка рамото й, за да я стопли.
– Дървото най-накрая е цъфнало – каза детето.
– Да, тъкмо навреме.
Марая се усмихна.
– Красиво е.
Двете съзерцаваха дървото известно време и на него му беше приятно. Цветчетата започнаха да се трупат на земята.
-Обичам те – каза Клеър на Марая, притисна устни към главата на дъщеря си и заговори в косата й: – Знаеш го, нали? Заради всички прекрасни неща, които си, и заради всички прекрасни неща, които ще бъдеш.
– Знам – отвърна Марая.
– Искаш ли днес да си стоиш при мен в кухнята? -положи буза върху главата й Клеър. – Знам, че не обичаш да готвиш, но ще прекараме малко време заедно.
Марая се отдръпна.
– Не обичам да готвя, но много обичам да бъда с теб! Само че ти се пречкам, когато приготвяш бонбони.
– О, миличка, не е така. Аз сама си пречех. Няма нищо общо с теб. Хайде – изведе я Клеър от градината. – Трябва да се подготвим за тържеството по случай първата слана! И да се обадим на всички.
Тейлър стана и се зае да чисти пътеките в градината, което трябваше да се прави на всеки час, защото цветчетата не спираха да се сипят. От време на време влизаше да хапне и да пийне по нещо с обсипани с цветчета яке и коса, а понякога се връщаше и с драскотина, защото се бе доближил твърде много до дървото и то се беше пресегнало да го удари.