– Мери винаги се криеше, когато дойдеше някой.
Дървото изведнъж започна да поклаща клони напред-назад и предизвика силен вятър, който угаси свещите. Мощна вълна от цветчета се разлетя в градината като снежна виелица. Някой се прокашля на портата и се обади:
– Ехо?
Бей веднага стана, разпознала гласа.Не, не можеше да бъде.
Но точно така се оказа. Джош Матисън пристъпи напред и благоговейно огледа градината. Беше по джинси и спортно горнище; беше поруменял от студа, сякаш е стоял отпред известно време и е събирал смелост да влезе. Изглеждаше красив тук. Е, навсякъде изглеждаше хубав, но тук изглеждаше на мястото си. От него не се надигаше дим. Защо изобщо не й беше хрумнало? Джош в градината по време на първата слана. Беше съвсем логично.
– По-хубаво е, отколкото си го представях – прокашля се той. – Обаче май глътнах едно цветче.
Бей се втурна към него, все едно се бе прицелила, и за малко да го прегърне, обаче се възпря отчасти заради Джош и отчасти защото цялото семейство я гледаше. Вместо това двамата се ръкуваха и тя го придърпа по-близо до масата.
– Какво търсиш тук? – попита щастливо.
– Майка ти ме покани.
– Така ли? – обади се Хенри откъм групата на мъжете. А когато Бей и Джош се приближиха още повече един към друг, той протегна ръка и го възпря: – Полека, синко.
Джош се закова на място. Бей хвърли отчаян поглед на баща си.
– Ние, мъжете в това семейство, бързо се научаваме да не се доближаваме много до дървото – поясни Хенри с усмивка. — Ако мислиш, че цветчетата са ужас, само почакай да видиш ябълките.
– Наздраве – вдигна бирата си Тейлър.
– Остани от тази страна – посъветва Хенри Джош. - Отсам е по-добре.
Джош се усмихна и погледна Бей.
– Май имаш право.
Облечена с фланелка с надпис ЖИВОТЪТ МИ СЕ ОСНОВАВА НА РЕАЛНИ СЪБИТИЯ, Бей вдигна поглед към цветчетата, които се сипеха като снежинки, и си помисли за своята мечта за Джош – как в съня й край тях цареше смут, и се оказа точно каквото си бе мислила. Просто трябваше да почака.
– Определено имам право.
Шестнайсета глава
Сидни остави Джош да откара Бей у дома, но явно бяха по най-дългия път, защото двамата с Хенри се прибраха във фермата преди тях. Хенри беше оставил лампата на верандата да свети и двамата влязоха в хладния мрак, помъкнали тежките торби с остатъците от вечерята.
Когато влязоха, едва се добраха до дивана, после се строполиха и пуснаха торбите отстрани на пода.
– Трябва да приберем храната – каза Сидни.
– Така преядох, че никога повече няма да ям – простена той.
– Ще се наложи. Не мога сама да изям тези остатъци - усмихна му се тя. – Може тази вечер да изгорим малко калории?
И двамата не помръднаха.
– Първо ти – каза Хенри.
– Ела тук – немощно вдигна ръка тя.
– Не, ти ела.
-– Аз съм преяла. Май ще отнеме известно време. Ама на кого му е притрябвало да спи?
Хенри се засмя.
– Това ми напомня за нещо, което дядо ми каза веднъж. Каза, че когато татко бил бебе, толкова често държал дядо и баба будни по цели нощи, че сутрин дядо заспивал на полето. Казваше, че кравите го търкулвали до обора и сами се доели.
Сидни го изгледа недоверчиво.
– Кравите го търкулвали до обора ли?
– Така ми каза. Събуждал се в обора и установявал, че са издоени и отново са излезли на паша, доволни, колкото може да са доволни едни крави.
Жена му се засмя и изсумтя, което разсмя Хенри, което пък разсмя нея още повече. Тя се преви и се плъзна от канапето на пода. Хенри се смъкна след нея.
Двамата се излегнаха един до друг по гръб и постепенно смехът им утихна. Сидни лежеше на нещо твърдо, пресегна се и извади от джоба на палтото си нощната лампа, която й беше подарил Фред.
Включи я и на тавана се образува кръг от сини звезди.
-Откъде я взе? – попита Хенри и премести глава по-близо до нея, докато двамата съзерцаваха тавана.
– Фред ми я даде.
– Защо?
– Нямам представа – отвърна тя и в този момент на вратата се позвъни.
Сидни се надигна и седна.
– Заключи ли вратата? Бей може да си е забравила ключа.
– Може да са деца, които обикалят по къщите за лакомства – каза Хенри.
– Нямам бонбони. Чакай, може би са ми останали дъвки.
– Ако им дадеш дъвки, със сигурност ще замерят къщата с яйца. – Хенри се изправи, протегна ръка и помогна на Сидни да стане. – Ще ги отнеса в кухнята. - Той взе торбите, а Сидни отиде до вратата и я отвори с усмивка на лицето, докато прибираше нощната лампа в джоба си.
Обаче не беше Бей, нито деца, които те заплашват с пакост, ако не им дадеш лакомство. Поне наглед.
В светлината на лампата на верандата стоеше Вайълет Търнбул. Невръстният Чарли спеше в ръцете й.