Забравил бе страничната порта отворена — мина през нея, затвори я и се отправи към терасата. Каква тишина цареше в градината! Не се долавяше и звук.
Сякаш тук бе идвал някакъв дух и бе омагьосал мястото, потапяйки го в белота и покой.
Тръгна внимателно по снега към ябълковите дървета.
Сега фиданката стоеше сама, над стъпалата, и вече нищо не можеше да я загрози; със своите разперени клони, бели и блещукащи, тя бе част от приказния свят, свят на вълшебства и чудеса. Поиска му се да застане до нея и да погали клонките и, да се увери, че е все още жива, че снегът не и е навредил и през пролетта отново ще се покрие с цвят.
Бе стигнал почти до нея, когато се препъна и падна — кракът му се захвана, заклещи се в нещо скрито под снега. Опита се да го измъкне, но това отдолу го стискаше здраво, остра болка пронизваше глезена му и той изведнъж разбра. Нащърбеният, разцепен пън на ябълковото дърво, което бе отсякъл днес, го бе хванал като в капан.
Подпря се напред на лактите си с намерението да се издърпа, лазейки по снега, но при падането ходилото му тъй се бе извъртяло, че с всеки нов опит да пропълзи напред дънерът още по-здраво го заклещваше. Започна да опипва земята под снега, ала навсякъде ръцете му се натъкваха на малките откършени клонки, които се бяха разпилели, когато дървото рухна, а сетне снегът ги бе покрил. Извика за помощ, макар дълбоко в себе си да знаеше, че никой няма да го чуе.
„Пусни ме — развика се той, — пусни ме“, сякаш това, което го държеше в плен, можеше да се смили над него и да го освободи, и докато викаше от безсилие и страх, по лицето му започнаха да се стичат сълзи. Трябваше да лежи тук, цяла нощ, хванат в клопката на старата ябълка. Нямаше никаква надежда, никакъв изход, докато не го намерят на сутринта. Ами ако е вече твърде късно, когато дойдат, ако е вече мъртъв, проснат вкочанен върху ледената земя?.
Отново се опита да освободи крака си, като не преставаше да проклина и да хлипа. Напразно. Не можеше да помръдне. Изтощен, скри глава в ръцете си и заплака. Потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в снега. От време на време някаква клечица, студена и влажна, случайно докосваше устните му, сякаш нечия ръка, нерешителна и плаха, го търсеше пипнешком в мрака.