До обед всички с изключение на един бяха отворени и съдържанието им — разположено на дъното на изсъхналото море.
— Кери…
Помогна й да се качи по старите стъпала на верандата, която сега стоеше разопакована в края на градчето.
— Чуй ги, Кери.
Стъпалата скърцаха и шепнеха под краката им.
— Какво казват? Кажи ми, какво казват?
Тя стоеше на старите дървени стъпала, потънала в себе си, и не можеше да произнесе ни дума. Той махна с ръка.
— Тук е верандата, там — дневната, трапезарията, кухнята, трите спални. Една част ще построим тук, друга ще докараме. Разбира се, засега имаме само предната веранда, малко от мебелите в гостната и старото легло.
— За всички тези пари, Боб!
Той се обърна с усмивка.
— Хайде, не се сърдиш, погледни ме! Не се сърдиш. Ще докараме всичко тук, догодина, след пет години! Кристалните вази, арменския килим, който ни подари майка ти през шейсет и първа! Е, нека Слънцето да експлодира!
Гледаха другите сандъци, номерирани и надписани: люлката от предната веранда, люлеещ се стол, китайски кристални висулки…
— Аз сам ще ги духна, за да зазвънят.
Поставиха върху стълбите предната врата с малките разноцветни стъкла и Кери погледна през ягодовия прозорец.
— Какво виждаш?
Но той знаеше какво вижда, защото сам бе гледал през цветното стъкло. И ето го Марс, студеното му небе е стоплено, мъртвите морета — подпалени от цвят, хълмовете му са като планини от ягодов сладолед, а пясъкът — като горящи въглени, раздухвани от вятъра. Ягодовият прозорец, ягодовият прозорец, хвърлящ меки розови нюанси върху земята и изпълващ ума и окото със светлината на вечния изгрев. Наведе се, погледна през него и чу собствения си глас.
— Градчето ще стигне дотук след година. Това ще е сенчеста улица, а вие ще си имате своя веранда и приятели. И тогава всичко това няма да е нужно толкова силно. Но оттук нататък, от най-малкото близко нещо, гледайте как то ще започне да се разпростира, гледайте как Марс ще се промени така, че ще ни стане близък, сякаш сме го познавали през целия си живот.
Изтича надолу по стълбите до последния, все още неотворен и покрит с платнище сандък. Разряза платнището с джобното си ножче.
— Познай!
— Кухненската плоча? С фурната?
— Ни най-малко. — Той се усмихна много нежно. — Изпей ми нещо.
— Боб, ти съвсем се побърка.
— Изпей ми песен за всички пари, които имахме в банката и които нямаме, но пък на кого са му потрябвали!
— Зная само „Дженевиев, сладка Дженевиев“!
— Изпей я — рече той.
Тя така и не успяваше да отвори уста и да започне. Видя как устните й мърдат, но звук не излизаше.
Разкъса платнището, пъхна ръка и известно време опипва, после започна да си припява думите, докато накрая не размърда ръката си — и в сутрешния въздух се разнесе ясен акорд на пиано.
— Ето — рече той. — Хайде, отначало докрай. Всички заедно! Давам тон.