Навън било месечина, на месечината колибата и кошарата изглеждали като две шепички, а полето и дворът като две длани, всичко заградено с плет. Полето и трите ниви, и трите изорани.
— Догодина няма нужда да ора третата — помислил си човекът, защото отново се сетил, че сега му трябва по-малко хляб. Но веднага усетил, че без третата нива никога не би изорал и другите две. Плугът бил дървен, кравичката слаба, а земята твърда. Ако нямаш радост в сърцето, ще загинеш от мъка над тази земя, но няма да я обработваш.
— За радост са я орали моите деди, все баща за сина. А аз, грешникът, погубих сина си, убих радостта в себе си и в земята.
Докато помисли той това и нещо проговорило край него от гредата на вратата. Ако не било щурец, значи било някакво чудо.
— Иди потърси сина си — говорел му онзи глас. — Ето го в бърлогата на баба Полудница. Тръгни покрай плета, но вземи със себе си онова гърне от кошницата и в него вода. Като влезеш в бърлогата, върви все по-навътре по рова и като усетиш, че отнякъде бие голяма горещина, ти се напий с вода от гърнето и нищо няма да ти стане, защото бабата е пила от него преди тебе. Ще се подкрепиш и ще спасиш сина си.
Вдигнал се веднага човекът, взел вода в онова гърненце и тръгнал покрай плета. Като намерил бърлогата, влязъл в нея и вървял по рова, докато стигнал до гумното под земята, от което струела страшна горещина. Съгледал човекът онези дванадесет пещи, а около тях слуги, които се въртели като дяволи около пламък. Сред гумното видял своя син, как се разправя в пъклената жега с един червен огромен овен.
Сбъркал се бащата от жалост, забравил да се напие с вода от гърненцето, ами отворил уста да повика сина си. Едва си отворил устата и горещото дихание му запалило гърлото. Хванал се човекът за гърлото, разкаял се в себе си, казвайки си: „Не съм и заслужил друго“, и загинал като къртица в ров.
Когато на сутринта мащехата видяла, че го няма мъжът й, излязла и го повикала, а като не се отзовал, отишла да го търси, като не го намерила, почакала до вечерта, но като не се върнал и вечерта, тя застанала насред двора, огледала се около себе си, потрила ръце и рекла:
— А така. Това, което вчера беше негово, сега е мое.
Като изрекла това, влязла в къщата, затворила вратата с резето, извадила от скрина едно платно, което била оставила майката на Ягор, запалила свещ и взела да си крои риза и фуста.
Но кравата и козата се натъжили в потайното си място. Та вечерта не докоснали нито сламка. Не им се ядяло. Като настанала нощ и в колибата всичко утихнало, кравичката казала на козата:
— Какво ще правим, дружке?
— Какво можем да правим, освен да идем да търсим детето?
Баган се качил на яслата. Малък бил като палец, на крачката му имало конски копитца, на човешката главичка — волски рогца. Баган казал на кравата и козата:
— Хайде, други няма.
Кравичката помислила и рекла:
— Какво можем да направим сами? Хайде с нас, Багане. Ти си по-мъдър от нас.
— А кой ще пази имането на малкия? Моята работа е да остана, а вашата — да вървите — наредил Баган.
Баган отвързал връвта, с която кравичката била вързана за яслата. После хванал връвта да отвърже и козичката. А тя рекла: „Отвържи връвта от яслата, но ми я остави около рогата. Може да ни потрябва.“
Той сторил това и намотал връвта около рогата й, после отворил вратата на кошарата, а кравичката и козичката излезли в нощта да търсят Ягор. Баган пък останал да пази имането му.
Не знаели козичката и кравичката нито накъде да вървят, нито по кой път, Баган ги упътил само да идат на скалата и да търсят детето там, където скалата е най-висока и най-страшна.
Един ден вървели и минали само през ливади, а вода в кладенците колкото щеш. Кравичката се напасла сладко и се напила с чиста водица. Втори ден вървели, целия ден минавали през гъст храсталак и попаднали на поток. Сладко се нахрупала козичката и се напила с чиста водица. На третия ден вървели и навлезли вече в планината, в запустели места. Пашата била слаба, а вода имало само в една кална локва. На четвъртия ден — само хвойна и смрика, вода нямало нито капка, скалата била все по-гола и все по-стръмна, кравичката я напуснали силите. Когато вече съвсем изнемогнала, клюмнала и рекла:
— Дружке, не мога по-нататък, а гледай върха колко е високо още над нас.
— Лежи тук под хвойната и чакай — отвърнала козата. — Ако се трепем и двете по тази височина и на двете ще ни се свърши млякото и няма да има с какво да напоим малкия. Аз ще вървя да го спася, а ти ще го напоиш.
Останала кравичката под хвойната, а козичката продължила нататък. Катери се тя, катери — камъкът все по-гол и по-стръмен, пуста и страшна била височината, като да се е насочила към небето. Убила си козичката краката, но стигнала под желязната ограда. Гледа козичката, че котловината е опасана с канари и железни плочи, а над нея небето и въздухът се били белнали от горещина.