Тя изобщо правеше приятно впечатление и за окото, свикнало с нейния „стил“, тя можеше да мине за хубавица. Нейната гиздавост, подчертана от крайно лекото облекло — една рокля без ръкави и един пъстроцветен тюрбан на главата; изящната стойка, която бе за нея естествена при движение или покой; искрящият поглед на пламтящите очи и белите като бисер зъби, всичко спомагаше образът й да се запечати в съзнанието.
Тази девойка беше робиня — робинята Йола.
Глава V
ДВЕ ПИСМА
Вместо в средата на стаята масата за ядене се намираше малко встрани от входната врата, където от отворените жалузи се чувствуваше по-силно свежият въздух и се откриваше изглед към пейзажа навън. Гледката беше наистина очарователна; тя обхващаше долината от край до край с дългата, засенчена от палми алея, ивица от река Монтего, покривите и ветропоказателите на града, корабите в залива, крайбрежния път, самия залив и в далечината — синевата на Карибско море.
Колкото и омайна да бе гледката, точно сега г. Воуан не бе особено разположен да й се любува. Занимаваха го много повече богатите гозби на масата, а останеше ли му свободен миг да повдигне очи над перваза на прозореца, погледът му не отиваше по-далече от редиците роби из тръстиките, за да провери дали негърските надзиратели изпълняват задълженията си.
Госпожица Воуан надничаше по-често навън. По това време един от прислужниците се връщаше обикновено от Монтего Бей и донасяше писма от пощата. В държането на девойката нищо не издаваше вътрешно безпокойство, а само живия интерес, който младите момичета от всички страни изпитват, когато очакват пощенския раздавач с надежда, че ще им донесе някое от ония писъмца от дванайсет листа, сбито написани със ситен почерк, които са съвсем трудни за разчитане и които все пак са много по-интересни за тях от страниците на най-новия роман.
Пейзажът изглежда имаше много повече притегателна сила за прислужницата Йола или по-право нея я мамеше просторът отвъд морето. От време на време, когато услугите и не бяха нужни, очите й шареха по далечната синина със странно изражение на замечтаност, като че ли мислите й летяха над морската шир към далечната и родина — оная африканска родна земя, от която я бяха отвлекли в плен, за да я продадат като робиня.
Каквото и нетърпение да бе изпитвала госпожица Воуан в очакване на пощата, то предстоеше да бъде успокоено скоро.
Само няколко минути подир поканата на звънеца за закуска един тъмен предмет в алеята издаде приближаването на куриера Куоши и не след дълго едно дяволито негърче, яхнало космато пони, влезе в галоп през главния вход и предаде чантата си на домоуправителя, който го пресрещна, на стълбищната площадка. Ако красавицата Кейт разчиташе на писъмце, тоя път й предстоеше да изпита разочарование. В чантата имаше само две писма и един вестник, предназначени за г. Воуан. Те носеха пощенско клеймо от Англия и г. Воуан позна тутакси почерка на едното от писмата; докато разчупваше восъчния печат, по лицето му пробягна усмивка на задоволство. Няколко мига стигнаха, за да се запознае със съдържанието му; усмивката се превърна в траен израз на голямо задоволство; той стана от стола и се заразхожда напред и назад, като щракаше с пръсти и възклицаваше: „Добре! Добре! Така и предполагах!“
Дъщерята го наблюдаваше с изненада. Бе навикнала да вижда баща си сериозен, понякога затворен. Подобна проява на весело настроение бе необичайна за Лофтъс Воуан.
— Изглежда приятна новина, татко?
— Да, хитрушо, много приятна.
— Мога ли да я узная?
— Да. Не, не, засега поне не.
— О, татко! Много е жестоко да я криеш от мене. Обещавам ти, че ще споделя радостта ти.
— Ехе, как няма да я споделиш, щом научиш вестта. Хм, стига да не си глупавичка!
— Аз глупавичка, татко! Ако това е единственото условие, за да ме зарадваш, ще се помъча да не бъда глупавичка, та да си спестя упрека.
— М-да, ти ще бъдеш глупавичка, ако не се зарадваш. Не може другояче, моето момиче! Ще ти разправя всичко, не бързай! Добре! Добре! — продължи той и отново защрака възбудено с пръсти. — Така и предполагах. Знаех, че ще дойде!
— А-а! Ти очакваш някого, татко?
— Да. Отгатни кого!
— Как мога да отгатна? Ти знаеш, че не познавам приятелите ти в Англия, а както виждам, писмото носи английско пощенско клеймо.
— Нима не знаеш имената им? Ти си ги чувала от мене, пък си виждала и писма от тях.