Имаше нещо дръзко и оригинално в проекта и затова франтът го възприе. Кейт Воуан трябваше да го придружи. Той замоли за съгласието на г. Воуан и, естествено, го получи, а получи и съгласието на Кейт, защото девойката се убеди в последно време, че волята на баща й има за нея силата на закон.
Смиджи предложи да се изкачат на естествената обсерватория на Дяволската канара не случайно: той преследваше повече от една цел. Смелостта на замисъла и собствената му храброст, както и възможността да „разгърне“ познанията си по „астроономия“, с които се надяваше да блесне и с които се бе запасил за случая, щяха да го направят интересен в очите на младата креолка, която не бе въведена в тънкостите на науката.
Но той имаше и нещо друго на ум. Нещо по-важно което му беше присърце и което той пазеше за някой критичен момент — точно такъв, какъвто можеше да се очаква, че ще предложи предстоящото затъмнение. В тоя час, когато цялата земя щеше да потъне в светлосянка, когато тя щеше да се загърне под покрова на безкрайността, в тоя час франтът бе решил да направи своята любовна изповед и да поиска ръката на своята избраница.
Страхувам се, че ще остане тайна защо контето избра това място и време: и двете еднакво мрачни. Навярно в избора му се намесиха различни съображения. Той считаше, че поетическото име на мястото, съчетано с романтичната тържественост на сцената и на часа, ще спомогнат да се разнежи моминското сърце и да получи утвърдителен отговор. А може и фактически той, воден от слабостта си към театралните положения, да се бе вдъхновил от нещо, видяно на сцената, и по негово подобие избра декори за развръзката на представлението, в което сам участвуваше.
С това напълно узряло решение Смиджи изчака да наближи затъмнението: едно събитие, което по законите на слънчевата система трябваше да стане на следния ден, малко преди обедния час. На утрото франтът се събуди с ум, изцяло погълнат от великото хрумване. Той имаше достатъчно познания по астрономия, за да бъде сигурен, че не ще го изиграе слънцето или по-правилно месецът, понеже при слънчевите затъмнения луната е главният изпълнител. Слънцето грееше ярко. В синевата на западноиндийското небе не се забелязваше и петънце. Не трябваше да се допусне намесата на неверен облак да осуети намеренията на природата и на влюбения Смиджи. Всичко вещаеше успех.
Приблизително два часа, преди да се докоснат краищата на двете големи светила, достатъчно навреме, за да се върви спокойно, франтът потегли, придружен от госпожица Кейт Воуан. Не ги съпровождаха никакви слуги, защото той предпочиташе да бъде сам и под този предлог отклони черната свита, която неговият домакин му беше приготвил.
Утрото беше приказно ясно и местностите, през които пътеката водеше г. Смиджи и неговата прелестна спътница, бяха измежду най-дивните, каквито може да предложи природата.
Около господарския дом на Гостоприемната планина, из градините и цветните лехи, погледът се плъзгаше с наслада по разнообразната растителност — местна и екзотична: част от нея, засадена за сянка, друга заради красотата на нейните цветове, а трета заради сочните плодове. Срещаха се меликоки, тамариндови дървета, озарени със славата на Изтока, разновидни палми, местните пъпешови дървета25, забележителните цекропии26. С пъстробагреното богатство на своите цветове се отличаваха кордията, олеандърът — розата на южните морета, едрата магнолия и дъхавата ясенка27. Вкусни плодове висяха по анакрадии, мангови дървета, малайски ябълки, гуаяви и многобройни представители на цитрусовите растения, като портокали, лимони, лимети и огромни пампелмуси.
По стеблата на дърветата пълзяха и се виеха по клоните им всевъзможни паразити.
Картината можеше да изпълни с възторжено възхищение душата на ботаника и наподобяваше просторна ботаническа градина — някаква исполинска палмова къща, чийто покрив бе модрият небесен свод.
Младата креолка, свикнала от люлката с гледката на природната пищност, не изпитваше удивление при нейното съзерцание, а контето се интересуваше твърде малко от дървета. Последното му премеждие го излекува от всяко влечение към живота в гората и в неговите очи една зелена палма не криеше повече привлекателност от обикновена зелка.
Смиджи обаче не беше немузикален. Редовното посещение на операта беше настроило душата му доста музикално и той бе изненадан от мелодичността на западните песнопойци — така погрешно описвани и очерняни.
Тая заран наистина птичките сякаш изнасяха един от най-празничните си концерти. От градинските дъбрави долиташе ясният глас на банановото белокрило жълтурче28, напомнящ зова на бойна тръба; към него се примесваха звънките трели на ямайския син певец29, а дребното върбинково колибри30, кацнало на върха на високо мангово дърво, изливаше цялата си душа в своята песен, тиха и мечтателна като старинен романс.