В един ъгъл стоеше ракитен кош — кътейку, пълен с разнородни корени и треви, между които можеха да се различат отровният каладиум42, змийската лоза43 и други съмнителни билки.
Ако един чужденец за остров Ямайка влезеше в тази колиба и почнеше, да разглежда всичко, той едва ли би могъл да обясни какво търси тази колекция в нея и какво е предназначението й. Но за запознатия с разновидностите на поклонничеството на змиите в Етиопия — вероизповеданието на коромантийците — тя не би представлявала загадка. Цялата сбирка от чудновати дреболии символизираше африкански фетиши. Колибата бе храм на Оуби или, другояче казано, жилище на негърски магьосник.
Глава LXIII
МАГЬОСНИКЪТ ЧАКРА
Слънцето клонеше да залезе в синьото Карибско море и огряваше с алени отблясъци искрящата стена на Дяволската канара, когато по пътеката, водеща към зловещия връх, се мярна човешка фигура.
При все че поради бързо спускащия се здрач мракът в гората ставаше все по-непрогледен, лесно можеше да се познае, че това е жена, а светложълтият цвят на лицето, откритата туша, голите ръце и босите нозе показваха, че тя е цветнокожа — мулатка.
Дрехите й съответствуваха на кастата й. Басмена, полуотворена отпред рокля с крещящи шарки и навита на тюрбан забрадка с ярки багри съставляваха цялото и облекло, към което следваше да се прибави съмнително бяла хасена риза с шевица по подаващата се през отвора на роклята пазва.
Тя беше жена с развити форми, дръзко, темпераментно лице и все пак приятен външен вид, макар и лишен от изтънченост, понеже нейната красота имаше чисто чувствен характер.
По каквато и работа да се бе запътила мулатката, походката и погледът й издаваха твърдост. Искаше се изобщо безстрашие, за да тръпне тя в този необикновен час из „Планината“ в близост с Дяволската канара.
Ала има страсти, които са по-мощни от страха. Дори ужасът от свръхестествените сенки изчезва от сърцето, което е потънало в любовната тъма или е терзано от ревността. Кой знае дали тази самотна пътничка из горските пътеки не бе жертва на едната или другата от двете страсти.
Неспокойният й израз, който ставаше от време на време тревожен, можеше да подскаже, че ревността е взела превес. Любовта би трябвало да изглежда по-нежна и изпълнена с повече надежда.
Ако и да бе явно, че жената не е тръгнала по обикновена работа, нищо в нея не издаваше строго определена цел. На ръката си тя бе преметнала плетена кошница от палмови влакна, която изглеждаше пълна с храна, защото от полузатворения капак се виждаха млади райски банани, домати и чушки, а през отвора му се подаваха краката на една токачка.
Тази подробност би могла да позволи да се заключи, че пътничката е тръгнала на пазар, но късната доба и посоката, в която се бе запътила, съчетани с вида и държанието й, докато вървеше по планинската пътека, изключваха подобно предположение. Дяволската канара не бе място, където човек би могъл да продаде кошница със стока.
Ала мулатката не бе се запътила натам. Когато се показа самият лоб на върха, тя спря насред пътеката и след като се огледа, сякаш проучваше местността, кривна вляво, напреко по планинския скат.
Тя се отклони от Дяволската канара не от страх, защото направлението, което хвана, щеше да я отведе на не по-малко ужасно за суеверните място: Дупката на призраците.
Несъмнено тя отиваше към нея. За пропастта нямаше прокарана пътека, но правилността на посоката и уверената походка на жената говореха, че тя и друг път е била на това място.
Пробивайки си път през гъстака от диви лози и шумак, тя се движеше смело, докато стигна до ръба на Дупката на призраците.
Тя се добра до стената на ждрелото, където описаната вече стълба по дърветата водеше до вира. От действията на мулатката личеше, че пътят й е познат и че тя възнамерява да слезе до дъното на долината.
Тя обаче знаеше, че сама не може да се справи и се нуждае от чужда помощ, затова веднага, щом приближи ръба на скалата, се приготви да даде знак. Тя извади от пазвата си бяла кърпичка, разстла я на клона на едно дърво, което се издигаше на лично място над пропастта, и, облягайки ръка на ствола му, вторачи очи в яза.
В дрезгавината, която сега долу бе почти непрогледна, бялата кърпичка можеше да остане незабелязана. Но жената изглежда не изпитваше тревога. Тя зачака с пълна увереност, сякаш сигналът бе предварително уговорен и оня, за когото бе предназначен, бе нащрек.