Преди да влезе в нея, той погледна към дъното на галерията, където висеше люлката.
В нея спеше Хърбърт Воуан. Продължителното морско пътуване го бе привикнало да използува койка за легло, дори да я обикне, и понеже нощта бе топла, той бе предпочел люлката пред кревата в съседната стая.
Чифликчията се опасяваше да не би гневният спор да е достигнал до слуха на спящия в койката, тъй като в своята възбуда нито бащата, нито дъщерята се бяха сетили да говорят тихо.
Люлката висеше неподвижно; само нощният ветрец, който леко подухваше по верандата, я разклащаше едва забележимо. Спящият в люлката изглеждаше унесен в сладък, дълбок сън.
Успокоен, евреинът се прибра в стаята си. Вътре беше тъмно, но той не запали свещ. Месецът проникваше през прозореца и осветяваше достатъчно стаята, за да се виждат мебелите в нея. Търговецът на роби, вместо да си легне, се отпусна в едно кресло.
Известно време той не понечи да се съблече или пъхне в леглото, а остана в креслото с висока облегалка, в което бе седнал. Той бе потънал в безмълвен и дълбок размисъл. Нека ни бъде позволено да узнаем какво го вълнуваше:
— Госшподи, тя ишка да се омъжи за него — си повтаряше чифликчията най-често, — тя ишка да се омъжи за него, гошподи — продължаваше той, повтаряйки същата мисъл в обърнат ред, — каквото и да кажа или да направя, за да я отклоня. Когато побежнее, тя е същински демон и ще го щори, ще го ижвърши. Ах, какво да се прави? Какво да се прави?
В размишлението на евреина настъпи затишие, докато той си блъскаше главата, за да намери отговор на мисления си въпрос.
— Няма жмисъл — подхвана той след малко, като изразът на лицето му издаде, че той все още не е открил диреното разрешение. — Няма жмисъл да й се противопощавям. Тя ще ижбяга ж момъка, съвшем сигурно. Мога да я заклюша, ала каква полза. Тя вше някой път ще ушпее да ижбяга. Не мога да я държа винаги под клюш. Не, невъжможно е! А ако се ожени тя за него беж парите, беж голямата захарна плантация, аш шъм разорен, гошподи! Не бива да се допушка. Ако тя се омъжи за него, тя трябва да се омъжи за Гощоприемната планина. Само така! Само така! Но как да щане това? Как да го направя нашледник?
Търговецът на роби отново напрегна мозък, за да търси разрешение.
— Ха — възкликна той високо и скочи от креслото, като че ли отговорът се натрапи сам, — ей къде е ражковнишето: ишпанците. Открих го.
— Да — продължи Джесурън и удари желязната обковка на чадъра си в пода, — те са тошно хора за такава работа и щруват колкото двайсет Шакрови заклинания ж вшишките му шишета наедно! Няма опажнощ тяхното биле да не подейщвува! Гошподи, не, няма! Само като си помишля — въодушеви се той, — виждам, ше тоя план е най-добрият! Няма друг по-сигурен и безопасен от него. Ха, кущосе, сега не ще ми се ишплъжнеш! Сега, Жудит, моето момише, добър ти път! Ще си полушиш момшето!
Като промълви своите двусмислени слова, чифликчията отново се отпусна в креслото и известно време се задълбочи в безмълвна съсредоточеност.
За предмета на размишленията му може да се съди по действията, които последваха.
— Няма време за губене — прошепна той, като скочи на нозе и се запъти бързо към вратата. — Не, ни минутка. Трябва да ги видя нашаса. Кущосът ще тръгне по ижгрев слънце. Момишето го каза. Те тошно ще успеят да уловят дирите му. Гошподи — добави той и отвори вратата, за да огледа небето, — то съмва веше!
Търговецът на роби нахлузи нетърпеливо бобровата шапка на главата ой, сграбчи вечния чадър и избърза по верандата. Той пресече двора, мина отново покрай вратарската будка, прекоси малкия външен двор и излезе на откритото поле.
Той не се застоя дълго там, а само се озърна, за да провери дали някой не го следи.
Сетне, успокоен от разузнаването, продължи.
На около триста-четиристотин ярда от външната ограда се издигаше самотна къщичка, притулена Между дърветата.
Към нея насочи стъпките си Джесурън.
Пет минути му бяха достатъчни, за да стигне до вратата, където почука с дръжката на чадъра си.
— Quién es?52 — обади се глас отвътре.
— Аж съм, Мануел, Жесурън — отговори евреинът.
— Вън е нашият dueño53 — чуха се гласове да си шептят, тъй като в къщичката живееха двамата забележителни ловци на негри.
— Caray! Какво търси старият ladrón54 в тоя час? — запита единият на родния си език, защото знаеше, че чифликчията не разбира испански. — Maldito — добави той сърдито, — съвсем не е приятно да те будят по никое време. Таман сънувах оня жълтокож, който уби кучетата. Готвех се да го пронижа с моето, мачете. Жалко, че само насън!