— Твоя робиня, Кюбина!
— Да, Йола, както сега съм твой роб аз.
— Ах, така Йола твоя, твоя завинаги, завинаги!
— Вярвам ти, момичето ми — съгласи се влюбеният, поглеждайки с признателност изгората си. — Аз съм много щастлив, като си помисля, че си моя и че ми принадлежат, както ме уверяваш, сърцето и душата ти. Но, мила ми Йола, докато друг е господар на тялото ти и не в името на правото, а по силата на властта си може да разполага с теб, както пожелае, уви… защото кой е в състояние да спре тия надути плантатори да вършат престъпления, на които те самите са съдии… Ах, Йола, момичето ми, ужасно е да се говори за безчовечните им дела. Тая утрин пак се сблъсках с тяхната жестокост и когато си представя, че се намираш в ръцете на един от тях, всеки час, докато не откупя свободата ти, ще ми се струва безкрайно дълъг. Все ще се страхувам да не би да се случи нещо, което да ни попречи. Тъкмо днес самочувствието ми е повишено — продължи влюбеният, като придружи твърдението си с усмивка на задоволство. — Успях вече да събера почти сто фунта и като се прибави наградата, която очаквам да получа за избягалия роб, когото улових, сумата ще се закръгли напълно.
Девойката не отвърна нищо на думите на възлюбения си, а го погледна безмълвно сякаш с упрек. Нещо подобно той прочете или си въобрази, че се чете във взора й.
— Какво, Йола, не си ли доволна от онуй, което ти съобщих? Упрекваш ме? Наистина, признавам, че не е много почтен тоя начин да събирам парите за откупа ти. Maldito!20 Какво да правя? За нас мароните има само един начин да спечелим някой лев: да ловим диви свине и да продаваме пушеното им месо. Но от това едва смогваме да преживеем. Crambo! Никога не бих успял да събера сто фунта по тоя начин. Тъй че не ме кори, скъпа Йола, за онуй, което сторих. Кълна ти се, противен ми е тоя лов на хора. Що се отнася до момъка, когото хванах тая заран, бих рискувал много и пак не бих го върнал, ако не трябваше да откупя свободата ти. За това ми са нужни сто фунта, които, надявам се, ще стигнат, за да се съгласи господарят ти.
— Ах, Кюбина — въздъхна влюбената робиня, — Йола носи на теб лоша вест. Господар не съгласи на сто фунта. Само преди два дни на него предлагат двойно повече за бедна робиня Йола.
— Предложили му за тебе двеста фунта! — възкликна маронът и навъси вежди начаса. — Това ли искаш да кажеш, Йола?
— Да, това — въздъхна отново робинята тежко.
— И кой е той? Кой? — запита бързо влюбеният с тревожен глас. Ревност пламна в погледа му като начупена светкавица в облачно небе. Той знаеше, че никой не би предложил двеста фунта за една робиня, даже за Йола, ако няма някаква долна подбуда. Хубостта на момичето и необикновено високата цена биха накарали да се усъмни дори един незаинтересуван човек. Колко по-подозрителен следваше да бъде пък един влюбен!
— Някой бял човек, нали? — продължи маронът, без да изчака ответ на първия си въпрос. — Има ли нужда от питане? Но кажи ми, Йола, кой е тоя, който се кани да стане по този недостоен начин твой господар. Знаеш кой е, предполагам.
— Господарка Кейт каже всичко на Йола. Евреин, проклет бял човек. Същи, който взема Йола от голям кораб и продава първо на господар Воуан.
— Аха — възкликна гневно влюбеният. — Тоя ли дърт лешояд! Хубаво го казваш: проклет бял човек. Познавам тоя негодник добре! Crambo! Какво може да иска от нея? — прошепна си замислено и разтревожено маронът. — Някаква долна подбуда, положително. О, сигурно!
После, като се обърна към изгората си, момъкът продължи:
— Уверена ли си, Йола, че старият евреин е направил това предложение?
— Така каже господарка.
— Двеста фунта! И господин Воуан не ги приел?
— Господарка Кейт не позволи на господар Воуан да продава Йола. Тя каже никога. Да, млада господарка много добра, много, много добра. Не иска да знай колко пари дава той. Тя никога не продава Йола на проклет бял човек. Тя така каже много пъти.
— Госпожица Кейт? Наистина, тя е добра и великодушна! Това е нейно дело, инак кустосът никога не би отхвърлил такова съблазнително предложение. Двеста фунта! Огромна сума! Добре, ще почна отново! Ще се бъхтя денем и нощем, за да я събера. И тогава, ако откажат да те дадат на мене… ха-ха, какво тогава?
Маронът спря, като че очакваше отговор не от изправената пред него девойка, а по-скоро от себе си.
— Не се тревожи! — продължи той с изражение, пълно с надежда и решителност. — Не се плаши от бъдещето, Йола! И най-лошото да дойде, пак ще бъдеш моя. Ах, скъпа, ти трябва да споделиш моя планински дом, дори и ако го превърна в разбойническо гнездо.