Птиците бяха на твърде голямо разстояние и по тях не бе възможно да се стреля. За да се приближи, ловецът коленичи и почна да лази зад ниските храсти, които растяха около поляната.
Кожените му панталони щяха вероятно да пострадат от този начин на придвижване и той едва сега почувствува неудобството от щрайфелките, но така силно желаеше да сполучи, че не би се спрял, дори да се похабяха целите панталони заедно с щрайфелките. Той само си представяше срама, който го очакваше, ако се върне с празна торба в Гостоприемната планина, и славата, която щеше да го осени, когато се прибере с пълна.
Вместо да пълзи между храстите в безсмислено усилие да се прикрива от бдителността на птиците, ако Смиджи беше тръгнал направо към тях, щеше по всяка вероятност да улучи нещо. Шансовете бяха големи, защото птиците не бяха никакви пуйки, а пуякоподобни лешояди (или, както ги наричат в Ямайка, „Джон Кроу“) и понеже биенето им на острова беше забранено със закон, те нямаше да обърнат на ловеца повече внимание, отколкото на някоя крава, която се вре помежду им.
Обстоятелството обаче, че той беше конте, което изглежда ямайските лешояди не можеха да пропуснат да не забележат, съчетано с лукавия начин на приближаването, събуди подозрението на птиците и, изплашени, те всички се издигнаха лениво във въздуха.
Лешоядите не отлетяха надалече и повечето от тях накацаха по съседните дървета, а един кацна на един дънер, който не отстоеше на повече от сто ярда от мястото, където бе коленичил Смиджи.
Тази птица, очевидно най-хубавата от ятото, погълна цялото внимание на ловеца.
Той се убеди, че един изстрел наслуки върху ятото не е повече възможен, защото птиците се пръснаха по дърветата, и реши, че е по-разумно да се задоволи с една-единствена пуйка. Едно само от тези създания беше достатъчно, за да издуе ловджийската торба. Та една дива пуйка или пуяк по-правилно се равняваше на половин дузина токачки или на десетина диви гълъби.
За да си осигури успех, франтът продължи да стои на колена и предпазливо пропълзя напред. Ако успееше да се придвижи напред само трийсет ярда, за останалите седемдесет — разликата до стоте ярда, на които му се виждаше, че отстои пуйката — щеше да се погрижи ловната му пушка.
Най-после трийсетте ярда бяха изминати, а птицата не бе мръднала от дънера.
Ловецът насочи пушката си към пуйката и „Джо Мантън“21 свърши своята работа. Едновременно с изстрела птицата се преметна и изчезна от върха на дънера. Преизпълненият с радост англичанин изтича да прибере дивеча и скоро се озова на мястото, където очакваше да го намери. Но за негова изненада пуйката не се виждаше никаква.
Другите птици бяха отлетели. Нима и тя беше литнала с тях?
Невъзможно! Стрелецът я видя да пада, без да хвръкне. Сигурно я беше убил на място. Тя не можеше да оживее. Той почна да я търси навсякъде и обиколи дънера най-малко десетина пъти, оглеждайки старателно всеки инч от мястото на разстояние двайсет ярда във всички посоки, но не намери никаква птица.
Ако злополучният ловец се съмняваше, че е улучил пуйката, той би се отчаял и би престанал да я дири. Но той беше толкова сигурен в удара си, колкото, че е жив, и затова упорствуваше в усилията си да открие дивеча. Смиджи реши да не остави камък необърнат и за да има помощник при търсенето, почна да вика високо своя придружител Куоши.
Но на многократните повиквания негърчето не се обади и франтът заключи, че или момчето е заспало, или е офейкало. Той възнамеряваше да се върне, за да подири Куоши, но докато обмисляше какво да предприеме, хрумна му нещо, което обещаваше да разгадае тайнственото изчезване на птицата.
Дънерът, на който беше кацнала „пуйката“, едва ли можеше да се нарече само пън. Той представляваше по-скоро огромно стебло, чийто клони бяха счупени: то се издигаше на височина петнайсет-двайсет фута и беше право и дебело като кулата на разрушен замък. Макар и сухо и без клони, то беше украсено със зеленина. Истински губер от лози, израснали около корените му, и паразити, поникнали в гниещата дървесина, го обвиваше с криволичещи гирлянди и само около върха се различаваше лобът на сухото дърво.
В началото ловецът предположи, че дивечът е паднал в храстите около дънера, и ги претърси най-грижливо, но безрезултатно.
Сега се сети, че може би птицата изобщо не е паднала на земята, а лежи мъртва на върха на стеблото.
Дебелината на дървото, което в пресечения си връх имаше диаметър пет-шест фута, правеше предположението правдоподобно и Смиджи реши да се изкачи на върха, за да провери. Той би накарал негърчето да се покатери, но Куоши беше non esset inventus — неоткриваем.