Няколко дебели, прилични на въжета лози, които стигаха до върха на сухото дърво, предлагаха лек начин за изкачване и при все че контето умееше да се катери толкова пъргаво, колкото котарак в чизми, той си въобрази, че не е много трудно да се добере до върха на дънера. Той остави пушката си на земята и реши юнашки да опита.
Работата не излезе толкова лесна и коства много усилия на франта. Но подтикван от желанието да открие дивеча и от представата за празната ловджийска торба, за която вече поменахме, той напрегна всички сили и успя да се добере до върха.
Предположенията му се оказаха правилни. Там се намираше птицата — не на върха, а вътре в него, на дъното на една цилиндрична вдлъбнатина, която се виждаше на няколко фута в сърцевината на дънера. Вътре лежеше пуйката, мъртва като самото сухо дърво.
Ловецът не можа да се въздържи да не нададе радостен вик, когато най-после зърна прекрасния дивеч в ръцете си.
Но излезе, че той не му е точно в ръцете, защото когато франтът коленичи и се наведе, за да бръкне с ръка, той не успя да докосне птицата даже с върха на пръстите си.
Работата не изглеждаше тревожна. Трябваше само да се слезе в кухината, която беше твърде широка и не по-дълбока от четири фута.
Без много да му мисли, контето се изправи и скочи в дупката.
По-разумно щеше да бъде, ако той си бе припомнил бащинския съвет на старата жаба към жабчетата и се беше по-огледал, преди да рипне. Господин Смиджи направи един от най-злополучните скокове в живота си. Кафявата повърхност, върху която лежеше птицата и която изглеждаше така измамнически здрава, беше само гнила сърцевина, проядена от продължителното разлагане. Нейният строеж беше толкова крехък, че ако и да крепеше мъртвата птица, тя пропадна под тежестта на живия човек и господарят на Монтагювия замък изчезна така бързо, като че ли скочи с краката надолу от грот-рея на „Морска нимфа“ в най-дълбоките води на Атлантическия океан.
Глава XLVI
СМИДЖИ ЗАТРУДНЕН ОТ БОТУШИТЕ СИ
Колкото и да беше бързо свличането и черна пропастта, в която пропадна, ловецът не се уби. Дори не се нарани тежко, защото „праханта“, през която се повлече, макар и не достатъчно здрава, за да го задържи, оказа известна съпротива на скоростта на падането и той достигна до дъното постепенно.
Въпреки че не беше нито убит, нито зашеметен, той остана известно време напълно лишен от чувства, сякаш бе мъртъв или в несвяст. Изненадата му отне не само способността да говори, но и да мисли и той стоя доста време неподвижен като човечето на старинен часовник, което, след като е ударило камбанката, се е прибрало отново в къщичката си.
Сетне независимо от ужасната уплаха той почувствува, че не е тежко контузен и съзнанието му почна да се възвръща. Сега той се опита да освободи краката си, защото при пропадането те се бяха подгънали донякъде, както ги свиват при сядане терзиите.
След известно усилие контето успя да измъкне краката си и като забеляза, че отгоре идва светлина, насочи поглед в тази посока.
Нужно му беше известно време, за да определи точното естество на мястото, където се намираше, понеже гъст облак прах се носеше наоколо му. Той не само пречеше на ловеца да вижда, но и беше проникнал в устата и ноздрите му и го караше да киха силно.
Пепелта обаче постепенно се разнесе и Смиджи смогна да определи местоположението си.
Над главата му се виждаше светло кръгло петно, което той знаеше, че е небето, а наоколо му се Издигаше тъмнокафява стена, висока няколко фута над прострените му нагоре ръце. Той схвана, че се намира в кухината на един огромен прав цилиндър с грапава гнила повърхност.
Колкото усещанията на франта се избистряха — а едновременно и атмосферата се изясняваше, — толкова по-определено той разбираше нещастието, което го бе сполетяло. В началото той не го погледна в светлината на нещастие, поне не го счете за много тежка беда. Искаше му се по-скоро да се изсмее на необикновеното приключение.
Чак когато реши да се покатери нагоре, за да излезе, и се опита да го стори, той разбра трудността, която дотогава не бе подозирал и която го изпълни с тревога.
Вторият опит да се измъкне се оказа толкова безуспешен, колкото и първият. Третият има същия изход. Четвъртият не беше по-щастлив. Петият не даде резултат и след шестия Смиджи се отпусна на гнилите отпадъци със свито от отчаяние сърце.
Той можеше да възкликне:
„Facilis descensus Averni, sel revocare gradum“.22
22
„Лесно е да се слезе в Аверн, но не и да се излезе“ — стих от Вергилиевата „Енеида“.
Аверн е езеро в Южна Италия, недалече от Неапол, в кратера на угаснал вулкан. Древните римляни са смятали, че там се намира входът за подземния свят. Бел.прев.