Ако не се удави, той все пак добре се окъпа. От дрехите му не остана местенце сухо: ловният късак от копринено кадифе, алената жилетка и каквото се бе запазило от панталоните — всичко беше мокро и подгизнало. Дори бакембардите се бяха разделили със своята накъдрена стегнатост, мустаците бяха изгубили извивката на краищата, косата беше изоставила своята пригладеност — и трите: коса, бакембарди и мустаци — висяха надолу и отцеждаха водни капки.
Необходимо беше живо въображение, за да се познае в този печален образ на мъжественост, който тръпнеше от студ в хралупата, накипреният ловец от утрото.
Колкото и жалък да беше външният му вид, той не можеше да се сравнява с вътрешния смут. Имаше моменти, когато ярост обхващаше затворника: той упрекваше злата си участ, гневеше се на Куоши, сърдеше се на г. Воуан, че му прати толкова неизпълнителен прислужник. Настъпваха мигове, когато франтът се чувствуваше толкова раздразнен, че почваше да ругае. В своето заслепение той хулеше собственика на Гостоприемната планина и негърчето. Ямайка с нейните гълъби и токачки, и дървета, и най-вече диви пуйки, не бе също пощадена.
„Проклеетият оостров!“ — кълнеше той в своя гняв. — По-добре неговият „създаател“ никога да не бе го довеждал да гледа „чудесаата му“! Какво не би дал Смиджи в тоя час да се озове отново в „мииличкия Лоондон“? Той би заменил с радост своето дърво-затвор с една стая в Кингс Бенч23… ай, за най-тясната килия, която биха му предложили в Олд Бейли24!
Бедният Смиджи! Той още не бе достигнал до върха на изпитанията. Очакваше го ново страдание, в сравнение с което всичко досега изживяно представляваше само леко премеждие. Едва когато нещо кално почна да пълзи по краката му и да се увива около глезените му — ловецът почувствува болезнено през своите копринени чорапи студена влажна прегръдка, — едва тогава той изпита нещо като подлудяващ ужас.
Той беше застанал прав и мигновено подскочи, сякаш по ходилата му бяха полепнали живи въглени. Но скокът не помогна, защото нещастникът падна на същото място и почувствува отново под нозете си да се гърчи плъзгавото тяло на змия!
Глава XLVIII
ОПАСЕН ТАНЦ
Вън от всяко съмнение, Смиджи беше стъпил на змия или по-скоро танцуваше върху змия, защото, когато усети люспестото същество да пълзи и да се вие със силен мускулен напън под краката му, би било противно на човешката природа той да остане неподвижен върху опасния пиедестал.
Известно време той танцува върху страшните deis — божества, очаквайки всеки миг да почувствува острата болка от ухапването. Всеки, който би могъл да го зърне в този критичен момент, щеше да види лицето му побеляло от ужас, очите му изскочили от орбитите и увисналите му бакембарди и коса настръхнали.
На тъмното небе на подлудяващия страх проблесна все пак светло пламъче: ловецът си спомни, че в Ямайка, както бе чувал, няма отровни змии.
Уви! — само искра на утеха! Ако влечугите не можеха да тровят, умееха да хапят. Щом покриваха с телата си целия под на цилиндричната килия, те трябваше да са огромни чудовища и ухапването им да носи гибел.
Кой знае дали на дъното лежеше само една змия. Навярно там се криеше цяла змийска челяд, която се виеше и гърчеше на фантастични осморки под нозете на франта.
В такъв случай — а той беше твърде правдоподобен — всички змии щяха да нападнат човека и да го изядат късче по късче.
Имаше ли някакво значение дали влечугите са отровни или не? Той можеше да загине от ухапване, със същия успех, както от отровните змийски зъби.
За щастие на Смиджи чудовищата, тъй като предположението му, че са повече от едно, беше правилно, бяха още полусънни, иначе опасността, от която той се боеше, щеше да се сбъдне. Сега обаче кълбото от влечуги току-що се бе събудило от своята вцепененост: банята на студения дъжд завари змиите в тяхната пещера и разкъса кълбото, в което се бяха оплели, за да спят. Те бяха още само полусъбудени и не можеха да различат приятел от враг. На това обстоятелство контето трябваше да благодари, че кожата на краката му и копринените чорапи дори останаха непокътнати.
Без да знае причината, Смиджи се отърва без никакво ухапване.
Но независимо от това, че толкова време остана незасегнат, уплахата му никак не намаля. Напротив, представата да бъде изяден жив, която замени мисълта, че ще бъде ухапан от отровните зъби, продължаваше да поддържа ужаса и тласна нещастника към нови усилия да се спаси от опасното положение.
Пред него се откриваше само един изход: да се покатери по „камината“, докъдето може да стигне, и така да се измъкне от досега на влечугите.
23
Кингс Бенч — наказателното отделение при Върховния съд в Англия, което е съдило по обичайното право; с оглед на контекста — затворът към този съд.
24
Олд Бейли е главният наказателен съд в Лондон, намиращ се на едноименната улица, недалече от катедралата „Св. Пол“. Тук трябва да се разбира затворът при този съд. Бел.прев.