Издигат се средновековни феодални замъци. Там живеели едрите феодали. В замъка имало и административни сгради. По-дребните са обединявали военната си мощ около по-едрия. Основната бойна единица била конницата. Пехотата — след това.
Преди столетия идеята за род по онези места не е била така първична. Докато при родовата община кръвната връзка е от съществено значение, то във фиктивната японска структура от този род титлите са могли да се онаследяват, но и да се придобиват. Обикновено онаследяването е ставало от първия син. То е вървяло по пряка мъжка линия. Вторият и третият син са подчинени. И оттук идва стряскащото сведение от историята: където няма мъжки наследници, титлите са се придобивали… чрез осиновяване на друг човек от друг род. На осиновения се поверява управлението. Важното е той да е способен. Родовото име се предава … на човек, който дотогава е нямал общо с рода?! Той става зет на старейшината — омъжва се за дъщеря му. Чрез него в онзи род нахлува свежа кръв.
У нас бързат да се покажат. Отговарят за всичко, което ги питаш, показват ти всичко, което искаш да видиш. И вратът им се изчервява от гордост и задоволство, че са могли да се препоръчат на света. Напредъкът в Япония, който в своите върхове и многопосочност звучи фантастично, активизира вниманието. И ние търсим японския опит. Но срещаме бариера с намирането на конкретна информация от определени области. Не всеки японец е склонен да си побъбри с теб. Не можеш в наше време да спираш хората, да ги притесняваш, като ги питаш час по час: „Къде е, чичо, Цариград?“ Старите вродени тенденции се откъсват подобно шамандура, изтръгната от бурята на нравите.
Пътувах под щастлива звезда. Пиех вода от извора. Срещнах се и с д-р Сабуро Окита, бивш министър на външните работи. Наричаха го архитекта на съвременна Япония. Исках да узная от него валиден ли е в някаква форма за съвременния японец нравственият кодекс Бушидо, който повелява човек да се самоубие, за да очисти от позора на престъплението рода, но не и дееца лично. Архитектът на Страната на изгряващото слънце излъчваше физическо здраве и увереност. Той можеше да ме замае, но ми отговори дипломатично и ме остави сам да се убедя в нравствеността на японеца — беше сигурен до какъв извод ще стигна.
Познавах японци с различен манталитет и обществено положение. Сред тях нямаше нито един, който да се хвали. Това тяхно качество можеше да бъде похвална черта и на рода им.
„ЯПОНСКИ“ МИСЛИ
Мислех при изгрева на слънцето, застанал в задната част на палубата, където беше просторно. Пространството дава отражение върху мисълта, така както и цветовете могат да причинят физически изменения в живия организъм. Различно мисли човек, ако край него е подредено, чисто и красиво. Другото име на красотата е хармония.
Картината на пристанището в Токио: мисловен кораб в мисловно море. Фактите в Япония — колкото звездите в това небе, покриваха мисловното море и мисловния кораб. Страната на изгряващото слънце се очертаваше пред погледа като мо-дерно-екзотична. Природата ме пленяваше. Омайваше ме със звуци, заслепяваше ме, щом се вглеждах в нейните форми и цветове. Корабът — огромна риба.
Мислите напомняха свирещите в миналото стрели хикиме. Хикиме впечатлява! Липсваха и звукови ефекти на повествованието. Слушателите край масата в Млечния бар бяха пристрастени към ефекти. Ние не сме японци да медитираме над всяка дреболия. И добре е от време на време нещо да свирне край ухото ни: я случка, я мисъл. „Хикиме“ действаше като саке, като швепс. Освежаваше, да го вземат драконите!
Японската земя определяше формата на израза.
Виждате ли? Край този кораб скачат делфини.
Фактът престава да важи, ако е без значение.
Мислите ми бяха „японски“, защото ги носех от Япония. И друг път те са минавали край мен — на други места, по друго време. Но тогава не съм ги забелязвал. Можеха да свирнат край ушите ми, но без Страната на изгряващото слънце нямаше да ги доловя. Бях се заловил за теми, които обтягаха лъка на съзнанието. Години наред са ми пищели ушите от тези свирещи стрели… като гледах какво ставаше около мен в България. И ту ме обземаше ентусиазъм, ту ме натискаше отчаяние. По-наивните в Млечния бар си мислеха, че след радикални промени у нас злонамерените ще изчезнат, демагозите ще останат малко, властта няма да създава корупция и други пороци… Никой не ще дръзне да хвърля национална енергия в празна дупка. Не може дясното крило на птица да заспи във въздуха, когато лявото стане активно. Крайностите взаимно се възбуждат.