И дано никога не се наложи да изкрещя!
Изгревите на слънцето в Япония, които наблюдавах от борда на кораба, оставаха в съзнанието ми като най-красивите през моя живот. Самурайските викове на Лазар бяха частен случай, забавен спомен, полъх от древната история на онази страна.
Японците са мълчаливи, те и с това са известни. Да мълчат, е тяхно право. Ние не сме агресивни. В голяма част у нас преобладават пресметливостта, присмехулството и умереността, за която светът ни поощрява. Лъжливо е усещането за агресивност у българина, когато човек слуша Лазар да раздира въздуха над японските острови с виковете си. Театър е това, театър!
През късна есен срещнах професор Такаши Ошио. Професорът беше вещ на тема разлики и прилики между културата на Япония и европейските култури. Той убеждаваше, че японците не се прегръщат и целуват на публично място (какво правят вечер в къщи, си е тяхна работа). Такаши Ошио е роден през 1931 година. Доктор е по немска литература, професор във Факултета по немска литература в университета „Чу-О“ (1970), директор на Дружеството на германистите в Япония, директор на Гьотеинститута в Япония, пълномощен министър в Посолството на Япония в Германия (1985 — 1988). Автор е на книги. Професор Такаши Ошио е колоритна личност: блестящ оратор, един театър и един певчески хор — едновременно. Онзи, който не го е слушал, много е пропуснал в живота си. Мой приятел художник му зададе два жестоки въпроса, макар предварително да се извини за това. Попита го срамува ли се, че се е родил японец?! И — с какво се гордее. Да, срам го е — беше неговият директен отговор на директния въпрос — и не за друго, ами за това, че неговите сънародници много мълчат. Този влиятелен човек авторитетно потвърди мълчаливата природа на японците. Слабост на духа е да мълчиш и да се усмихваш, без да казваш нищо. Мълчанието е играло голяма роля в изкуството на онази страна. Музикалните произведения са пълни с паузи, картините — с бели полета…
Гордостта му е, че е успял да излезе от мълчанието и активно да комуникира със света, а като японец той има какво да му каже. Попитах го защо идва често в Европа. Професорът ми отговори: „Да направя мост.“ Бяхме еднакви на ръст, почти връстници, долавях сходен вътрешен мир, който ни привличаше един към друг. Това ме накара да му кажа, че го чувствам като брат. Професор Такаши Ошио се зарадва — очите му грейнаха. Той разпери ръце за прегръдка и пристъпи към мен. Сърцето ме тласна към него… Но се спряхме. Някаква сила ни задържа и двамата. В японеца навярно се обади националната памет, в мен — дълбоко закодираното ниско самочувствие.
После оперен приятел ми каза:
— Защо не го прегърна, бе?! Той беше тръгнал.
КАМЕННИЯТ МОСТ
Токио е един от най-големите градове на света. (Японците го произнасят — Токьо.)
Той наброява дванадесет милиона и е от най-спокойните градове на планетата — поради бита и нравите на населението. Има няколко драматични изключения през последните години. Столица на една страна е градът, където се намира правителството. Преди много време японската столица в Западна Япония — Нара (710 — 794), е била преместена в Киото за векове. През това време са се развили изкуствата и занаятите. Построени били прекрасни храмове, палати и градини. Някои от тях могат още да се видят в Киото. В 1868 г. столицата е била в Едо — Източна Япония. Името на града е сменено на Токио — „източна столица“. Той е на една географска ширина с Атина. Прилича на огромен великан, поразяващ въображението.
Пътувахме с художника Минчо Панайотов. Възможността да тръгнем за чужбина ни снабди със странна психическа нагласа. Почувствахме я веднага, щом ни се удаде да преминем оттатък границата. Състоянието ни се определяше и от възможността да пътуваме в Япония. Мислехме приповдигнато. Чувствахме японската столица близка! Тези мигове бяха специални и идваха при нас дори когато успявахме да си купим нещо, макар и дребно: клечки за хранене, кутия кибрит… Малко ни трябваше. Решихме, че сме станали свободни, тъй като се смесихме със свободния свят.