Има визитни картички в Япония, които не оставят никакво празно място в информацията за индивида. Те са с името, адреса, но в някои от тях се прибавя и подробно описание за дейността на японеца. Там пише: „Правя обувки, шия дрехи, произвеждам електронни машини, ловя риба…“ Петата визитна картичка е на Ясуке Асано: доктор на техническите науки, почетен професор в Държавния университет в Чиба. След прочитането й въпросите като: „Ти къде си сега?“, които ние често задаваме, са излишни. Професор Ясуке Асано не се разплаква, когато пие люта българска ракия (домашно производство), но такива факти не се отразяват във визитни картички.
Някои стоки се продават по шест броя: шест ножа, шест вилици, шест лъжици, шест чаши… за да бъде пълна добрата покупка. Шестата картичка: Масаши Вакаяма, Саппоро-ши, Хагашику, Кита 15. На нея пише с латински букви и с кирилица, че моят японски приятел за първи път е запознал България с японското карате. Това направил с негови приятели в 1968 година. Заедно сме обикаляли Саппоро, пили сме кафе и сме разговаряли. В дома си имам подарък от Вакаяма — малки сувенирни виличка и лъжичка, добре направени. Беше ги купил в магазин на подземния град. Струваха горе-долу по два лева едната. Ром вехтошар в Пловдив ми даваше за тях по петдесет лева. Сто лева — за двете. Казах му: „Ти си луд! В Япония са по два лева!“ Вехтошарят ми отговори: „Е, бате! Не съм толкова луд, колкото изглеждам. Има художници, по сто лева ще ми дадат за едното.“ Не продадох виличката и лъжичката. Те ми бяха скъп подарък от Вакаяма. Изпитвах странно чувство, когато седяхме с него на маса един до друг и пиехме кафе. Вакаяма изглеждаше пъргав с това негово карате и когато си почива…
Други визитни картички. Йошио Кимура — депутат в парламента на Япония. Визитната му картичка е попълнена и от двете страни — на японски и на английски. Адрес, номер на стаята в парламента, телефон. Но аз мисля, че той ми връчи тази информация, за да му се обадя, ако желая, а не да я разнасям по света. Ролята на някои визитни картички е да служат само на получателя им.
Японецът раздава на месец средно килограм визитни картички. Нямах достатъчно пари, часовник на ръката си, а и картичка. Известният стремеж на българина да контактува със света ме затрудняваше. Обаче имах опит да странствам именно като човек, който си няма. Държах японски вестник от 30 страници. Спасяваха ме белите му полета, когато се наложеше да се представя. Притеснен и сконфузен, извинявайки се учтиво, изваждах вестника от джоба си и по бялото поле написвах името и адреса си. После откъсвах изписаното парченце от всекидневника и го подавах вместо визитна картичка. Японците ме приемаха сериозно. Навярно смятаха това за маниер, какъвто един европеец може да си позволи.
В мен се породи желание, когато се върна у дома, да си направя визитна картичка. Тя да бъде на кирилица и с латински букви от другата страна. Но непременно с еднакъв текст! Мечтаех какъвто съм за страната си, такъв да бъда и за света. Всеки японец притежава личен печат, той има юридическа стойност.
Япония дава възможност да се направи напречен разрез на обществото в България, което жадува радикални промени. Човек би трябвало да декларира постъпките си, а не да прави поразии, като се крие зад гърба на други. Афиширайте се! Декларирайте своята лична отговорност! Бихте могли да започнете с визитна картичка.
Защото:
Който се крие, живее като лалугер и на лалугер прилича. Тайните съветници в нормална страна работят с разумна дискретност.
Беше ни все по-трудно да проумеем в заплетения лабиринт от различни тайни коя е тази личност, която поема отговорността. В Япония големият е толкова уязвим, колкото и малкият. Не искаха да опазят дори свой министърпредседател и го дадоха под съд. Един съд в Токио го осъди на 4 години затвор и да върне на Япония 2 милиона долара.
Наистина не можахме да разберем на какво у нас казват отговорност. Някои авторитети, като дойдеха на власт, заявяваха: „Поемам отговорността!“ Или: „Поемаме отговорността!“ — с тон, сякаш ще ги бесят за свободата. А когато напускаха поста си, те се тутнеха в къщи или на вилата и не само че не ги съдеха за извършени престъпления, а не се и извиняваха. Живееха си благополучно. Милиончетата им оставаха. Народът нека да си пъшка. Тогава за каква отговорност ставаше въпрос?!