Сред тайните у нас попадаха и такива, които би трябвало да се проснат на въже в двора ни като пране — срещу светлината на слънцето…
Реших след завръщането си от Япония да участвам в процес за радикални промени. Исках да останат само валидните тайни. Ратувах да се заговори за държавен риск, военен риск, служебен риск, организационен риск, семеен риск… Голяма част от тайното излишество да мине в сферата на дискретността, което предполага да имаш и визитна картичка.
ПОКЛОНЪТ В ЯПОНИЯ
Науката е започнала тогава, когато се е появило измерването. Метрулогията е сравнително нова наука. Килограмът навсякъде е килограм, метърът — метър, секундата — секунда. Винаги е съществувала замяната. Имало е голямо разнообразие: педя, лакът, крачка, миля, фут… Основните мерни единици са: метър, килограм, секунда, ампер, келвин, мол, кандела. Силата се определя с произволна единица — нютон (преместване килограм маса на метър разстояние). Възможно ли е обаче да се измерят усилията при любезността, та да се изчислят те и при поклона.
Да сведеш глава, означава да поздравиш. Поклонът е молба за извинение, чрез него се изразява съжаление… впрочем разликата между извинение и съжаление е доста голяма. Смесването на едното с другото би могло да охлади отношенията не само между двама души, но и между две държави. Естествеността е условие на изяществото. Със съжаление обаче виждам как голяма част от младежта си въобразява, че е естествена, а всъщност е невежлива и груба.
Наплашиха ни още в София, преди да тръгнем. Казаха ни: „Там се кланят. Ще се кланяте и вие!“ Имах вроден комплекс от поклона. Гръбначният ми стълб се беше втвърдил. По едно време нищо друго не виждах освен японци, които се кланят. Те ме покоряваха с вежливостта си. Но в мен се бунтуваха деди и прадеди.
Движех се по улиците, плувах по моретата на онази страна и си казвах: „Аз? Да се кланям?! Как не!“ В Япония сякаш бях глътнал бастун. С нас пътуваше балканджия — бай Стоян. Той се опита да ни поощри. Набра сили старецът и се провикна, колкото можеше: „Горе главите, момчета! Кланяйте се!“
Дамите започнаха да обличат по-широки дрехи, за да изглеждат като в кимоно и няма, няма, па се поклонят. Бай Стоян, който уж беше за поклона, започна да ги гледа накриво. Чух го да казва под мустака си: „Мазохистки!“
Не, не беше за нас, българите, този поклон!
В каменната епоха по земята е имало колкото щеш камъни. Хората са се замервали с тях и са си трошели главите. Камъкът е бил оръжие. По онова време нямало пътища. Двама двуноги заставали един срещу друг, на разстояние, и се гледали подозрително. Пещерно недоверие. Но „гълъбчето на мира“ кръжало над главите им. Те бавно се приближавали, всеки момент готови да се наведат, за да грабнат камък или да отскочат встрани, ако другият запрати камък. И така — крачка по крачка, един към друг… Когато двамата се доближавали съвсем близо, протягали ръцете си и ги опипвали. Всеки от тях искал да се увери, че другият не държи в ръката си камък.
Днес — така, утре — така. Появило се ръкостискането. И се превърнало в поздрав.
По-късно хората носели шлемове. Камъкът и желязото пак били оръжия, но не толкова страшни — поради шлема на главата. Населението се движело по прокараните върху планетата пътеки. Поизгладнявало. Поожаднявало. Налагало се да търсят гостоприемство и да го уважават. Пътниците се отбивали от пътеките. Посещавали са домове. При влизането с мирни намерения сваляли шлемовете. По този начин правели главите си уязвими за удар.
Днес — така, утре — така. Появил се друг обичай — свалянето на шапка. И станал поздрав.
„Да се поклоня ли?! Никога!“
Японците ми се кланяха.
Екзотичната страна се навеждаше пред мен, бунтаря на поклона. Кланяха ми се професори, инженери изобретатели, кондуктори, сервитьори… Това с търговските поклони не ми правеше впечатление.
Пред мен свеждаха гръбнак и случайно срещани хора по улицата, щом ги питах за час или посока. Впечатляваха ме „кондукторките“ — момичетата в автобуса. Момичето пускаше цветния телевизор да работи в превозното средство, докато пътувахме по цветна Япония. При влизането на пътниците в автобуса то стоеше отвън пред вратата, кланяше се на всеки и приветливо повтаряше: „Охайо годзаимас!“ — „Добро утро“. (До момичето пред вратата на автобуса навеждаше глава „човекът между редовете“ на този „пътепис“, като нейна сянка. И повтаряше усмихнат: „Охайо годзаимас!“)