В България се улових, че съм започнал да се кланям.
ТАЙФУН НАД ШИНДЖУКУ
Животът и на щастливеца не преминава гладко. Няма, няма и се зададе тайфун. Той може да нападне човек, да налети на град, да сполети и държава. След това настъпва възстановителен период.
Преди да тръгна на изток, гледах страшен филм — „Потъването на Япония“. Бях поразен. Свързвах с филма всяко земетресение, наводнение, изригване на вулкан… В Токио имаше възбуда. Приказваше се, че се очаква голямо природно бедствие. На всеки 25 или 50 години била установена цикличност. По този въпрос имаше коментари в печата, по радиото и телевизията. Те засилваха възбудата, която особено силно се чувстваше през юли. Било вече изчислено колко жертви ще има, колко ранени и на какви суми щели да възлизат разрушенията. Японците рядко говорят празни приказки. Те започнаха да строят болници. Посолствата на чуждите страни с огромен интерес следяха приближаването на събитието и редовно уведомяваха своите правителства. Светът беше нащрек след голямото земетресение през 1923 г., когато Токио е бил едва ли не сравнен със земята.
Състоянието ми — изключително: дали затова, че тогава се чувствах съвсем сам в Токио поради стечение на обстоятелствата; дали че възбудата у японците беше голяма — а те като електричество я предаваха и на мен? Големите земетресения и други природни бедствия в Япония стават обикновено между летния и есенния или между зимния и пролетния период — при промяна на сезоните.
И интересно — през август и септември, когато очакваното бедствие трябваше да се случи, японците изведнъж като че ли спряха да коментират. Тишина…
Излязох на улицата. Тръгнах към „българския“ ресторант „Балкан“ в Токио, за да видя свой приятел, който работеше там — в кухнята. Взех си чадър. В Токио често вали. Времето беше мрачно. Минах през центъра на Шинджуку. Ресторантът е някъде зад високите сгради. По този път обикновено се движех през подлез, който беше ниско отдолу и пресичаше метрото.
Завих покрай здание, на чийто покрив имаше градинка с дървета. После и покрай строеж. Той беше скрит зад красива ограда, изработена от изкуствени лиани, цветчета… Японки с бели ръкавици бъркаха бетон за строежа. Колите, които излизаха от строителната площадка, преди да се понесат по улиците на града, спираха на входа. Японец миеше гумите на колелата с маркуч и ги търкаше с голяма четка. Таксиметровите коли стояха наредени една след друга на улицата. Първият пристигнал японец вземаше първата кола.
Изведнъж започна да вали на много едри капки. И докато изминах стотина метра, небето се изля отгоре ми.
Така и не разбрах къде изчезна чадърът, който стисках в ръка.
Не можех да се осъзная. Всичко беше станало неочаквано и бързо. Бягах по улицата, бях толкова мокър!
Едва успях да изтичам до входа на подлеза. И се мушнах под земята.
Можех да остана там, докато премине дъждът. Но се побоях. Исках да се докопам до ресторант „Балкан“. Така бърза човек за дома си, когато го сполети беда. Всъщност това беше прелюдия на тайфун с първото си деликатно предупреждение към мен, като ми грабна чадъра и ме измокри до кости. Тичах в подлеза под земята, стигнах ресторанта. От изхода до него имашенямаше триста или четиристотин метра.
Когато излязох на повърхността, картината беше страхотна! Човек трудно може да си я представи. Тайфунът — в стихията си. Опитвах се с всички сили да се добера до ресторанта. Нищо в Шинджуку не стоеше на мястото си. От вятъра зданията се люлееха като при земетресение. Във въздуха хвърчаха врати, прозорци, стъкла… И това се стоварваше някъде. Чуваха се трясъци. Всичко се блъскаше във всичко и се трошеше. Едва успях да стигна до вратата на „Балкан“ и зърнах, че от градината върху покрива на отсрещната сграда летят изкоренени дървета. На метър-два от мен се сгромоляса отнякъде осветително тяло и едва не ми строши главата. За да достигна входа, се държах за стената и така се придвижвах. Тайфунът можеше да ме грабне и да ме отнесе в небитието.
Влязох в сградата. Трябваха ми нечовешки усилия, за да затворя вратата след себе си. Десетина японци се притекоха да ми помогнат. В средата на ресторанта се изправих мокър до кости. От дрехите ми течеше вода като от облак. Японците край мен и ме забелязваха, и не ме забелязваха — те преживяваха. Помещението беше пусто. Работниците в него се бяха струпали пред телевизора, поставен на една от масите. Сред тази разтревожена група зърнах и моя приятел. Той ме видя, погледите ни се срещнаха. Знаех, че двадесет дни поред е обикалял пристанището на Токио, за да пита не е ли пристигнал там един българин с „японско“ име. Години не бяхме се срещали. И сега, когато се видяхме, дори не се усмихнахме. Япония потъваше.