Горките деца! Какво ли преживяваха в онзи момент. Страната на изгряващото слънце беше отишла толкова далеч в развитието си за едно удивително кратко време! Науката, в частност електрониката и роботиката бяха побъркали света. Техническото развитие правеше Япония да изглежда извънземна. А в същото време беше запазила старите си нрави, съхраняваше ги. Не е вярно, че техническият прогрес ги унищожава. Вижте японците! Възрастният на Гиндза, който поучаваше младото поколение, приличаше на сцена от далечното минало, когато новото люпило у нас е слушало с почит поуките на възрастните. Японецът напомняше дядо ми, когато с бастуна пазеше добрите стари нрави. Младите японци слушаха възрастния с уплаха и уважение, без сянка на дързост. После се наредиха пред него и му се поклониха до земята.
Трите момчета дойдоха като попарени. Бяха много любезни с нас.
— Джентълмени! — казаха те. — Съветваме ви да не питате повече за тази улица.
НА КАКВО СЕ СМЕЯТ ЯПОНЦИТЕ
В бара спрях да разказвам за японците и реших, че ще е по-добре да говорим за друго и да си живеем като хората. Точно тогава обаче наш държавен ръководител се завърна от посещение в Япония и заяви, че ние, българите, трябва да изучим опита й. Помислих, че има предвид опита в икономиката, и реших да посветя времето си на тема… „На какво се смеят японците?“.
Преди да тръгна за Страната на изгряващото слънце, Любопитния ме беше посъветвал да не зяпам много-много там по витрините, а да се озъртам наоколо, ако трябва и на маймуна да се правя, но да разбера на какво се смеят японците. Той очакваше да чуе впечатленията ми и по радиото, чиито предавания имаха голям отзвук сред населението. Гледах сериозно на хумора и почти винаги в края на хумористично предаване по радиото ме избиваше на сълзи. А виждах и други хора да плачат. Най-напред избухваха в смях, после се разреваваха над същото и бършеха сълзите си с кърпи за лице.
Когато съм искал да узная нещо повече за даден човек, изхождал съм от поведението му, от неговите реакции. Чувствителни по природа, моите приятели в бара се смееха или се просълзяваха от умиление и аз по това разбирах какво впечатление са направили думите ми. Хуморът както и да се дели, показва емоционално състояние.
В Млечния бар не позволяваха нито да се пуши, нито да се пие. Историята в бирарията „Соколчето“, която се случи с мен вечерта, преди да тръгна за Япония, е всъщност една смешна история. Човек би трябвало да бъде психически подготвен за път. Каквото и да е положението на производството, науката, изкуството или нравите, можем да изглеждаме по-оптимистично настроени, да бъдем с по-голямо самочувствие, повече да се усмихваме… Пътят на историята ни е възход и упадък. Често именно хуморът ни е спасявал. От човек се иска съвсем малко, за да бъде в настроение. Малко фантазия е нужна, за да бъдеш щастлив. Понякога една усмивка е достатъчна. В Млечния бар отъждествяваха оптимизма с настроението. Те смятаха за оптимистична и маската на тъпа засмяна муцуна. Питах се може ли да се вярва в човек на настроенията. И мисля, че не можеш да се довериш на онова, което върши или казва дори умен и уравновесен човек, когато е в настроение. Емоциите са смърт за логиката. В опиянено състояние — да! Но трябва ли да се рисува картина, да се пишат стихове, да се композира песен, болт да се завива, когато си пиян? На другия ден дали няма да се срамуваш, като видиш с трезви очи какво си надробил? Настроението и човекът на настроенията са дантела марка, променливи. Не можеш да разчиташ на такъв. Самочувствието на „нашия“ човек по света е ниско. Този гипс не се преглъща лесно.
Подозрителен е, който прекалено много хвали родината си. Не намирам самохвалкото за голям патриот. Можех да разговарям с всякакъв „-фил“, стига да е умен и уравновесен човек.
В онези години хората сякаш по-лесно изпадаха под чуждо влияние: източно, западно, северно и южно. Народът в Млечния бар беше нарекъл такива „гъзари“. И аз приемах определението, като делях определени индивиди на западен гъзар, източен гъзар, южен, северен…
Лекарят не ми позволяваше да прекалявам. Не трябваше да пия повече от литър ракия на едно сядане. (По-рано литър люта ракия пиех само за да я опитам.) Лютивото ми беше сладко. Смучех направо от шишето. Не признавах чашата за инструмент. Вие трудно ще ме разберете, ако не познавате това състояние на духа. Пазех се от предварителна информация за Япония, защото какви ли не хора имаше по света! Лъжат. Липсата на информация за мен донякъде означаваше гаранция за достоверност на фактите.
Чух за саке. Бяха ми казали, че онази оризова ракия е много слаба за нашите представи. Японците пиели предимно чай. Помислих си дали няма да я карам трудно там. И влязох в „Соколчето“. Трябваше да подсигуря на психиката си, ако не и на организма, някакъв баланс. Нарочно пих гроздова ракия — хем е силна, хем мирише отвратително! И се напих! На другия ден сутринта трябваше да тръгна за високоразвитата индустриално, технически, автоматично, електронно… но слаборазвита алкохолно Япония. Чувствах, че ще ми бъде трудно — бях закърмен в Брестовица, единственото село в България, което е гасило пожар… с вино.