Собственикът на „Балкан“ в Токио, Кьоно сан, беше любезен да ми предостави достъп до кухнята на своя ресторант. Движех се сред японците като тяхна сянка. Слушах мисли и отделни думи. Задавах въпроси. Наблюдавах.
Главният готвач нареждаше:
— Нарежи картофите!
— Хай! — отговаряше японецът. — Да нарежа картофите.
— Ти! Изпържи рибата!
— Хай! — отговаряше другият японец. — Да изпържа рибата.
— А ти нарежи магданоза, но ситно!
Третият японец повтаряше нареждането дословно:
— Хай! Да нарежа магданоза, но ситно.
Така течеше работният ден. „Хай“ означава „да“. Освен „да“ те повтаряха точно нареждането на ръководителя. И забележете! Повторението ставаше не в казарма, то се чуваше във всеки ъгъл на кухнята. И метачите го употребяваха, докато метеха гарите в метрото с уред, който имаше вградени батерии, вакуум и уста като на пощенска кутия. Началникът искаше да чуе, че подчиненият го е разбрал. Подчиненият показваше, че заповедта е пределно ясна. Имах чувството, че ако старшият японец нареди на младшия: „Влез в огъня!“, той веднага ще каже: „Хай! Да вляза в огъня!“, и ще скокне в него, преди да е осъзнал, че може да изгори. Главният готвач Тодоров сан, когато говореше по телефона с Кьоно сан — собственика на ресторанта — и онзи го викаше при себе си, отговаряше:
— Хай! Да дойда при вас.
След като получеше нареждането и съвестно го изпълняваше, японецът в кухнята не се шляеше. Той не се залисваше с празни приказки. А тичаше при главния готвач.
— Тодоров сан! — казваше японецът изпълнител. — Нарязах магданоза ситно. Дайте ми друга работа.
Нрави! И въпрос на чест.
Големите японци приличаха на малките българчета в училище. В България преподавах и на деца. След пътуването ми в Япония моите очи станаха малко „японски“, в смисъл — забелязвах подробности, невидими с „просто око“.
„Да отгърна ли страничката?“ — питаше детето по време на урок.
„Да“ — отговарях. (По-точно нареждах аз.)
„Да чета ли?“
„Да.“
„Да го преведа ли сега?“
„Да, да!“ — леко нервиран казвах аз, но ми беше приятно, че ме питат.
Детето превеждаше изречението и пак питаше:
„Сега да отгръщам ли?“ — гледаше ме в очите.
Учениците правеха само онова, което им се кажеше.
И се питах: къде отиваше после възпитанието, когато тези деца ставаха възрастни и попадаха в производството?
Ресторант „Балкан“, така нареченият „български“ ресторант, се намираше в най-модерния квартал на Токио — Шинджуку, по-точно в най-модерната част на японската столица, със 7–8 високи сгради от по 52 етажа. Най-високата сграда в Токио беше 60-етажна и носеше чаровното име „Съншайн“ („Слънчева светлина“). „Балкан“ беше на седем етажа. Долу имаше механа, на първия етаж — сладкарница, на втория — ресторант, на третия — банкетна зала. Нагоре следваха служебни помещения. В механата покривките върху масите бяха български — в битов стил. Кътове с миндери. Сервитьорите японци работеха, облечени в български национални носии. И кухнята българска! Кьоно сан притежаваше ресторанта, механата, сладкарницата, залата и всичките седем етажа. Той беше влюбен в българската кухня. Неговият баща навремето също е бил влюбен в нея. Синът продължаваше традицията на рода. Любовта на Кьоно сан към българската кухня е любов на рода му и аз мислех, че векове ще пуши този „комин“ в японската столица.
Главният готвач Тодор сан (или Тодоров сан) се очертаваше като една от най-главните фигури в „Балкан“. Той беше човек със сложна биография. Толкова издигнат — озарен от интелигентност, че не можех да го приема за готвач. Ние с Тошката сан сме приятели — знаех доста за него. Изобилието на информация ми пречеше да го нарисувам. Не можех да разбера защо този готвач, който е награждаван толкова пъти, още не е получил и най-високото отличие? Имах добри приятели и мислех, че те всички заслужават награда, най-голямата от които са обичта и уважението на хората.
За да популяризира българската кухня, Тодор Тодоров беше дошъл в Япония по силата на договор, сключен между Комитета по туризма в България и уважавания господин Кьоно сан. Готвач е вече много. Готварството е международна професия. Бях видял вестник — на първата му страница стоеше публикуван очерк за Тодор Тодоров под заглавие „Майката и бащата на българската кухня“. Тошката знаеше цената си, но беше с ниско самочувствие. През времето, докато светът го величаеше заради голямото му умение, моят приятел мислеше, че това се отнася за някой друг. Държеше се в обществото, като че беше прегорил нещо в печката.