„Защо опасна?“
„Когато има наистина лош работник, не е опасно. Но когато няма…“
Тодоров сан ми разказа как присъствал на такава сцена. Началникът оценил един работник като лош. Станали хора, които се трудили с него — изразили обратното мнение. Висшият началник казал на низшия началник: „Ти, след като не можеш да оцениш правилно работника…“ И онзи си отишъл. Друг станал началник. Който не може да оцени, не може и да ръководи. Тодор Тодоров имаше чувство, че самолет със запалени двигатели чака на летището в град Ниигата, за да го отнесе обратно там, откъдето е дошъл, ако даде неточна оценка на човек, който работи в кухнята.
Имах и други наблюдения върху оценъчната система в Япония. Но не исках повече да разказвам за това на моите чувствителни приятели край масата в Млечния бар, да не се „разплачат“. И за да бъда точен: думата оценка в този случай може да се замени. Японецът не живее с чувство на безпогрешен оценител. Той е скромен човек. Това, което става там по време на оценка, дори не е съвет, какъвто у нас почти всеки и по всяко време може да даде, а по-скоро — мнение. Предполага се, че оценителят няма равен на себе си. Идеални са кристалите. Излъчването идва от разликата.
В ЙОКОХАМА
Йокохама е почти в Токио, макар да се пътува дотам с влак. Двата града ги дели, така да се каже, една улица. Там има заводи, където човешка ръка не пипва. Ръчният труд в Япония, общо взето, става история. Японците, изглежда, разчитат на ума си. Случаят в Йокохама обаче дойде сякаш да ме опровергае и в известен смисъл да ме оневини. Японците, ако не боготворят ръцете, то ги мислят за нещо изключително важно, без което не може.
Тодор Тодоров и аз пътувахме с влак до Йокохама. Посетихме училище, което организираше курсове за домакини, желаещи да усвоят опита на чужди кухни. Преди Тошката такива курсове са били провеждани от французи, швейцарци, италианци… Ръководството на училището е търсило знаменити майстори готвачи, за да разнообрази своята дейност. Моят приятел трябваше да преподава в два курса с по 40 жени.
От гарата в Токио до Йокохама пътуването траеше около час. По пътя гледах панорамата през прозореца на влака. Повтарях си: „Какъв е този ум?! Какви са тези ръце?!…“
Докато пристигнем в Йокохама, училището издаде брошура, голяма колкото стихосбирка. В нея готварските рецепти бяха отразени на японски, с изключение името на автора, което беше написано на кирилица. Гледам книжката… Да, разбира се, издание. За около час от момента на поръчката?!
Технологията по приготвянето на ястията в книжката беше подредена в най-рационалния възможен вид — с цел да се съкратят усилията. Рецептите — написани като хубави стихотворения, и на всяка страница имаше оставено празно място, за да могат домакините, докато слушат и гледат начина на приготовление на ястието, да си водят бележки. Така те ставаха и съавтори на една книга.
Казах „да се съкратят усилията“. Хората нямаше да губят време, като търчат по книжарниците за тетрадки. В къщи, когато разучават преподадения материал, щяха да разгръщат и да се взират само в едно учебно помагало. Всичко, което можеше да се съкрати, беше съкратено. Нашата въображаема държава, която създавахме край масата в Млечния бар, вече имаше министерства. Едно от тях можеше да бъде „Министерство за съкращаване на усилията“. Не мога да си представя свястна държава без такова министерство. Дали пък във всяко министерство в Страната на изгряващото слънце нямаше специален отдел с подобно предназначение? При разрешаването на проблем японецът не си мислеше как да усложни положението, да го обърка като недобросъвестен адвокат, за да има после какво да оправя.
И ако питате мен на какво се дължи „японското чудо“, ще кажа, че то се е появило не толкова като плод на убийствен труд и напрежение, колкото на съкращаване на усилията.
Открих две причини за съществуването на чудеса в Япония. Първо, една от най-напредналите технически страни на света беше „изостанала“… при добрите стари нрави и, второ, в Япония действаше някакво Министерство на съкращаване на усилията.
Училището се намираше в центъра на Йокохама. Посрещането на българския готвач беше като прием на високопоставено лице. Почерпиха ни с кафе. После въведоха Тодоров сан в нещо като салон, като кабинет, като кухня…
Най-напред заместникдиректорът на училището окачи на стената географска карта на Европа. След като японките се запознаха с картата и се определи къде на континента се намираме, беше показана друга географска карта — картата на България. На нея с червено кръгче и едри букви беше отбелязан град Несебър — мястото, откъдето е Тодоров сан. Организаторите на лекцията искаха да кажат: „Ето — това е той, този човек, защото оттам идва.“ Самочувствието на моя приятел се повиши. Помолиха го във встъплението си да говори няколко минути на български, за да чуе аудиторията българска реч. Тошката беше облечен в униформа на готвач — в бяло. И с висока бяла шапка на главата. Той ме погледна: „Какво да им говоря?“ „Говори каквото ти дойде на ума!“ — рекох. Поисках все пак да помогна на моя приятел и му пошушнах: „Хубаво е онова, което са казали за нас Иван Вазов, Христо Ботев… Издекламирай някое стихотворение! Защо не кажеш: