Майсторът намери няколко думи на български за публиката и започна лекцията си. Той беше ръководил курсове и на други места по света. Опитът му помогна. В Япония не се теоретизира — едновременно се преподава теория и теорията веднага се прилага на практика, което е допълнително съкращаване на усилията.
Наблюдавах отблизо как Тодоров сан работеше с ръцете си и обясняваше своите действия. Приех позата на човек, който не желае повече да се изненадва в Япония, за да се съхрани, и се облегнах на стола си като незаинтересован. Но усетих, че нещо необичайно става наоколо… Някой ме гледаше. Чувствах погледите на духове върху себе си. После Тошката ми каза как странни същества му разглеждали мозъка откъм темето. И го наблюдавали в ръцете. Това чувство беше толкова силно в мен, че по едно време дочух отнякъде и странна космическа музика. Съществата ни гледаха отгоре. Моят приятел дори забелязал балкон над главата си. И двамата се досещахме обаче като плод на нашето реалистично съзнание, че това ще да е някаква японска техническа магия.
Чоо сан. Чоо! Две гласни! В литературата се пише с двойни гласни името на богинята на слънцето Аматерасу Оомиками. Отдавна обаче търся мястото на проблема с двойните съгласни при изписването на японските думи. Тук и там, така както и у нас, няма логически порядък. А двойните съгласни често са смислоразличителни! Графичното изразяване на японска дума с една съгласна, когато се искат две, може да бъде фатално. В Япония по-рано са започнали да превеждат българска литература от оригинал: Иван Вазов („Под игото“), Христо Ботев, Пейо Яворов (в отделни сборници), Димитър Талев („Железният светилник“), Емилиан Станев („Крадецът на праскови“) и други. През 30-те години на века са били преведени българските писатели Йордан Йовков и Елин Пелин — единият от английски, другият от есперанто. И толкова. Ние все още малко знаем един за друг. За много японци България е страна на розите, на чистия въздух, на киселото мляко, на виното… Но тя не е само това. И ние би трябвало да схващаме, че има японски думи с двойни съгласни и да не икономисваме, когато пишем или говорим: Хоккайдо, Саппоро…
Опасни икономии! Ужасяващо за една сериозна литература е само да се помисли, че първият японски император Джимму, ако се изпише с едно „м“, може да се обърне в обикновен американец. Уважаваният известен японски писател Йошие Хотта, изписан само с едно „т“, е вече съвсем друг човек… който изобщо не се е срещал с доктор Опенхаймер — „бащата“ на атомната бомба. Изписаното с една съгласна, където трябват две, може да се окаже всичко друго за Япония, но не и онова, което търсиш.
Внимание! Някой отнякъде ни гледа!… И не само в ръцете, а и в мозъка ни наднича. Разучават ни подробно.
Чоо сан повдигна пръст нагоре. Момичето ни подсказваше.
Милостива госпожице! Над нас имаше огледало! То беше около 2–3 метра дълго и метър широко, поставено с наклон надолу, така че четиридесетте японки, някои от които седяха и на задните редове, виждаха онова, което се показваше. Жените гледаха как ръцете на майстора режат салата, месо… как бъркат, оформят, украсяват…
Чоо сан работеше като сервитьорка в ресторант „Балкан“. На връщане, когато пътувахме за Токио, във влака й казах: „Онова огледало?!…“
В пловдивския Млечен бар потърсих с поглед Любопитния.
„Липсваш ми — рекох му. — Онова огледало, а? Огледалото в Йокохама?“
В музей на Нагоя бях минал по тясно коридорче от един отдел в друг отдел. Върху тавана на този „тунел“ имаше огромно черно огледало със сребърни точки — като рой звезди. Оглеждаш се в него и се чувстваш в космическото пространство.
Любопитния мислеше какво би могло да се случи, ако утре тръгне „японски“ влак по линията Пловдив — София.
Понякога говорехме различно.
„Огледалото в Йокохама си го бива, нали? Отразява. Това е може би ефектът му“ — казах.
„Съкращава усилията — отговори ми Любопитния. — Представяш ли си Шинкансен от Пловдив до София? Челото на влака — конус.“