„Бих се учудил, ако не е конус… Толкова огледала съм виждал! Те правят «зайчета» в очите.“
„Седиш си в купето и влакът потегля. Наоколо шарят жепейци… След тринадесет минути и четиридесет секунди ти се обръщаш към дамата и казваш: «Не се тревожете, милостива госпожице! Скоро ще пристигнем в София!» И в края на твоите думи влакът се установява на Централна гара в столицата. А?…“
Ние край масата се смеем. Пловдив — София за около тринадесет минути?! А защо се смеем?
Питам Любопитния:
„Бързият влак взема това разстояние за около два часа и половина. (Не мога да бъда точен, защото става въпрос за нашенското жп разписание.) Печели се време с японския влак. И какво ще правиш с него?“
„Мога да отида на кино! — без да се замисля, отговаря Любопитния. — Чу ли за онзи японски министър на железниците, който си подал оставката затова, че през годината сборът от закъсненията на всички влакове в страната бил шест минути. И после си направил сеппуку? Писаха го във вестниците!“
„Писали са го, за да се смеем“ — казвам.
Ние край масата се смеем. А защо се смеем? Наистина — защо? „Зайчета“ играеха по целия бар.
Казвам:
„Отразява…“
„Познавам нашенски шогуни“ — намесва се Любопитния.
„Имаш чувството, че те гледат отгоре, а всъщност те наблюдават отвсякъде.“
„Типове. А когато им виене гребенът…“
?!
Любопитния следва потока на своите мисли, докато аз се възторгвам от ефекта на огледалото. Той разказва как „шогуни“ у нас показват черти от нрава си — говори за големановци, клиенти в Млечния бар, пъстри частни случаи, украсяващи подробности в обществото, за да е шарено. Защото… то е шарено. Човек остарява и излиза в пенсия. „Шогу-нът“ е започнал да поздравява и е станал критичен. Гребенът му е увиснал. „Шогун“, но в пенсия. Пристъпя към скамейката в градината, където седят „наборите“ и си говорят. Приближава се полекичка. Пъшка: „Ох, така! Момчета!…“ Но когато нашият остарял „шогун“ сяда на пейката, „наборите“ се надигат… и си тръгват. Той остава сам. Най-доброто пожелание към един „шогун“, докато той е млад и силен, би трябвало да бъде: „И като се пенсионираш, хората да те поздравяват!“
„Как е в дълбоката японска провинция? — пита Любопитния, защото е любопитен. — Буда високо ли е? Императорът далече ли е?“
„Караш ме да мисля в момента. В Япония май че нямаше провинция.“
„Трябва да съм японец, за да те разбера“ — казва Любопитния.
СЦЕНАТА НА ГЕЙШИТЕ
Повечето японци са работохолици. На улицата ходят по-спокойно. Увеселителните заведения нямат брой. Населението се забавлява, като играе и пачинко с някакви стоманени топчета. Топчето в машината подскача, а ти го караш още да лудува с помощта на малка ръчка, която натискаш с пръста си. В металическа чинийка падат спечелени топчета. Или не падат. В края на играта срещу спечеленото, по избор, на победителя му дават шоколад, цигари… Няколко пъти попадах в такова място и улисан в играта, не се сещах да ям. Игралните заведения бяха построени и на един, и на няколко етажа. В помещенията — машини, машини, машини!… На столове пред машините седят хора. И играят. Видях баби и дядовци. Понякога имах чувството, че старците са ги изпратили да пазаруват за в къщи, а те са се промъкнали тайно, седнали са там и са се заплеснали като деца. В забавните игри съществува елемент, който вдъхновява: шанс за печалба.
Увеселителните заведения са поникнали като гъби в някои райони на столицата. Като „гъби“, но това може да бъде и неточно, защото някъде те са едно до друго, едно под друго… Няма подходящо сравнение за гъстотата на заведенията в Токио! По уличка в квартал, недалеч от Шинджуку, на разстояние от 10 метра преброих 15 увеселителни заведения! Под земята, над земята, вляво, вдясно… Не е възможно всичките да се посетят!
В японската столица има и „нощна част“, „нощен квартал“. Моят добър познат там се казваше Макото Аояги. Той беше собственик на едно от тези малки и тесни заведения, нещо като „Рибен бар“. Широко за душата! Имаше около тридесетчетиридесет места за клиенти. Те бяха разположени едно до друго. Заведението изглеждаше като продълговата стаичка. Собственикът предлагаше на своите клиенти специалитети от риби, раци, охлюви, морски водорасли и различни други продукти. По стените на заведението, на полици, бяха натрупани шишета с уиски в традиционните за Япония ниски и тумбести широки бутилки. И понеже наоколо беше тясно, имах чувството, че при леко земетресение шишетата биха се стоварили върху главите на клиентите. Помислих си, че Макото Аояги няма склад. (Складовете им са подредени като аптеки.) Той ми показа бутилките отблизо, накара ме да се вгледам в тях: върху всяка бутилка имаше поставен етикет с йероглифи. Онова там не беше името на напитката, защото нейното наименование стоеше написано на съответния етикет. Етикетът с йероглифите представляваше по-скоро бележка на ръка с името на клиента. Уискито — японско. „Сантори“ или „Сантори олд“(старото „Сантори“), отлежало. Всеки клиент, който пристигаше в заведението и си поръчваше уиски, получаваше бутилка. Той плащаше цялата бутилка, но пиеше колкото му се пие. Японците не се наливат като бъчви. Толкова много заведения в Токио, а не видях нито един пиян. Представител на посолство в столицата разказваше, че за седем години работа в Япония не е забелязал на улицата пиян японец.