Аз обаче зърнах пийнал японец! И съм доволен, бих казал — щастлив, че можах да открия наистина голяма рядкост. Това беше и комплимент за моята способност да наблюдавам. Защото пиян човек на улицата в Токио е събитие като падането на комета.
Полунощ. Центърът на Шинджуку. Бях си посръбнал. И понеже ми стана весело, прииска ми се да правя лудории. Тръгнах по средата на улицата. Вървях по бялата осова линия, като се стараех да я умервам с крак. Настъпвах я така, че да не може чертата да бяга встрани. И си пеех: „Шинджуку минатомачи…“ („Шинджуку, ти си град пристанище.“) В далечината забелязах, че върви човек! И тръгнахме един срещу друг. Моментът на срещата назрЯваше, беше явно, че и двамата се вълнувахме. Напрежението растеше с всяка секунда… Японецът, изглежда, си беше помислил, че осъществява среща със сънародник. Двама пийнали японци в средата на улицата — това беше много! Като се приближихме, увеличихме скоростта. Устремихме се с бързи крачки един срещу друг, готови да се кланяме, радостни в своето опиянение.
Японецът се спря пред мен. Ококори се във велика почуда. Стоя така минута, като че не можеше да повярва на очите си. И прихна да се смее.
— Ха?!… — само успя да каже той.
Беше изгубил шанса си. И се оттегли на тротоара, навярно с надежда, че все някога в живота ще му се удаде да срещне на улицата друг пийнал японец.
Бутилката с името на клиента се запазва в заведението и стои върху рафта на стената, докато клиентът отново отиде там, за да си допие.
Влизаш в заведението и казваш:
— Добър вечер, Аояги сан!
— Добър вечер! — отговаря той. И се кланя.
— Тук имам нещо оставено. Името ми е… Казваш името си.
Аояги сан се катери по лавиците и търси бутилката. Обикновено бързо я намира в мнимия безпорядък, тъй като си има система.
Поднесоха супа от риба в дървена лакирана и шарена паничка. Огледах се встрани, за да видя другите как се хранят. До мен двама японци ядяха супата си с клечки. Те прищипваха твърдото, сръчно го поднасяха в устата си, а самата течност консумираха, като надигаха паничката и отпиваха направо от нея. Така направих и аз. Опитах от супата, като ползвах клечките. Донякъде… После надигнах купичката.
— Опитахте ли? — попита ме Макото Аояги.
— Да! — отговорих въодушевено. — Вкусно е!
— Хареса ли ви?
— О-о-о! Много!!!
Моят познат това и чакаше. Докато да изрека въодушевените си думи, търсейки погледа му, докато да се обърна, купата ми я нямаше. Собственикът на бара като фокусник я беше грабнал и изсипал съдържанието от нея в един също така лъскав и нечовешки чист казан. Бях огорчен и готов да се разсърдя. Погледът ми приличаше на човек, на когото са измъкнали нещо под носа му.
Макото Аояги ми поднесе риба. Отново посегнах към клечките. Помислих си, че японецът действа грабителски само по отношение на супите — хората да не си пълнят стомасите с течности.
— Опитахте ли? — попита той.
— Да, опитах — отговорих въодушевен. — Много е вкусно! Такова нещо досега не съм хапвал!
— Как ви се вижда?
— Това ли? Дето е пред мен? Чудесно. По-добро едва ли може да бъде!
Преди да изрека последните думи, чинията отново изчезна. Заедно със съдържанието. Макото Аояги натисна с крак ръчка, капакът на казана се отвори и глътна моето почти с неземен вкус меню.
По същия начин веднага след като опитвах, се изгубваше останалото от храната. С тъжен поглед на безкрайно разочарован човек изпращах онова, до което се докосвах: нещо от риба, от раци, от водорасли, от други морски продукти. Едва на тридесет и седмия път успях да схвана, че не бях тук, за да се храня като хората. Бях седнал в заведението на японеца, за да опитвам. Моят познат ми демонстрираше съвременната теория за рационалното хранене. Според нея човек трябваше да яде четиридесет различни продукта. Макото Аояги хранеше така всичките си клиенти. Повече не можеше да се направи за клиента. А и той повече не можеше да иска.