Бащата пита:
— Накъде сте тръгнали?
Той мисли, че Маеда е дошъл по работа в Европа. Пътят му минава оттук и се е отбил да ги види. Майката плаче…
Маеда отговаря:
— Нарочно идвам от Япония. Днес си тръгвам обратно.
И японецът моли родителите на покойната си съпруга да му разрешат да се ожени за японката, която го придружава.
НА ГОСТИ В ЯПОНСКИ ДОМ
В Осака няколко души посетихме старинния дворец на възвишението, където беше заснета голяма част от популярния по наше време филм „Шогун“. На огромен плакат беше нарисувана разперена човешка длан. Надолу започваше огромна пропаст.
Моите хора ми рекоха: „Защо не попиташ какъв е този плакат?“ Той можеше да означава нещо като: „Не на войната!“ или „Унищожете оръжията!“
Макар че дълбоко в себе си не го очаквах. Изпитвах съмнение, тъй като бяхме в Хирошима, посетихме мястото, където е паднала атомната бомба. Видяхме покъртителни картини: Спете спокойно! Това няма да се повтори! Японците избягват разговори за атомната бомба. Те я помнят (забравя ли се такова нещо?), но мислят за живота. Не припомнят непрекъснато атомната смърт. В Хирошима имаше буркан, пълен с човешко месо, облъчено от бомбата. Тя беше паднала в 1945 година… а месото в буркана още се разлагаше!!! Моите хора настояваха и аз трябваше да попитам някого за значението на плаката.
Дребен японец седеше на скамейката, взираше се в далечината и се любуваше на Осака. Отидох при него.
— Това тук какво е? — посочих аз ръката, нарисувана на огромния плакат. — Да не би да означава „Не на войната“?
— А? — каза японецът и навярно печелеше време, за да подготви точния отговор.
— Да не би да е нещо против атомната бомба? — подсетих го аз.
Той отговори:
— Плакатът прави бележка на хората да не хвърлят боклук в пропастта. На него пише: „Това тук не е пепелник.“
— О-о-о!!! Какво било! — извикаха моите хора. Японецът стана прав, за да отговори на въпроса ми. Беше доста по-нисък от мен. Гледаше ме отдолу нагоре. Помислих си, че чака да му кажа да си седне.
Тогава той изненадващо ме попита:
— Вие есперантист ли сте? Отговорих:
— Да. Есперантист съм.
Думите изрекох на есперанто. Японецът се хвърли към мен. Той започна да ме прегръща и да крещи:
— Братко!!! — (Всъщност за японец такова поведение е необичайно.)
„Те това е! — рекох си. — Намерих го и брат ми. Точно се чудех къде се беше изгубил.“ С него се прегръщахме пред плаката, който призоваваше към чистота. Един от нашите улови момента на прегръдката ни с фотоапарат. После засне разперените пръсти на ръката ми до разперените пръсти на дланта върху плаката и ги превърна в популярна снимка, която обиколи света.
Японецът ме помоли да го почакам. Хукна нанякъде, почти веднага се върна. И каза: „Идат!“ Беше поканил да ме видят секретарката на кмета на Осака, есперантистка, и още няколко японци и японки. В старинния дворец на Осака се насъбраха… все братя и сестри.
Надвечер на кораба бавно се покачи професор, придружен от секретарката на кмета и „брат ми“. Те тримата се поклониха на капитана на кораба и учтиво поискаха от него разрешение да ме изведат със себе си, да ми покажат Осака и да пием заедно някъде кафе.
Капитанът явно се двоумеше — заради програмата на кораба. Тупнах го леко по рамото и му рекох:
„Слушайте! Хич и не мислете да отказвате на тези любезни хора! Защото пред вас ги виждате трима. А знаете ли какво става зад оня ъгъл отсреща — хиляди ме чакат!“
Той разреши. „Поне гледайте да се приберете в седем часа вечерта“ — каза ми той. Отвърнах му: „И това няма да стане! Не мога на най-интересното място да скокна и да кажа на японците, че си тръгвам, защото капитанът ми е наредил да се прибера на кораба в седем часа. Ще си помислят, че аз не съм си капитан.“
Преоблякох се, пригладих се и тръгнах. Пихме кафе. Беше приятно и весело. Японците наистина могат да те разплачат с гостоприемството си. Когато изпращат български деца, българчетата плачат и япончетата плачат. В ръцете си държат краищата на тънки книжни ленти. Корабът потегля, лентите в определен момент се късат — сърцето ти да се скъса.
Моето истинско посрещане стана при изпращането ми. Бях поразен.
Страната на електрониката и роботиката боравеше с най-фините си механизми, когато се отнасяше за прием. Добри и стари нишки на гостоприемството дърпа японецът при посрещане и при раздяла. Ако мога да усвоя това изкуство, ще имам много приятели. У нас, на село, докато гостенинът ни се огледа — и масата е сложена! Нашенецът е пристрастен към посрещането. При японците изкуството добре да посрещаш означава и добре да изпращаш. Мой приятел на село се вживяваше в началото, когато те зърне да се задаваш. Гостоприемен като всеки добър човек, той няма японската изобретателност да изпраща, а, изглежда, не притежава и дар слово. Употребяваше думата: „Хайде!“, която изговаряше като: „Ади!“ — за довиждане. Казваше: „Ади, наздраве!“, или „Ади, от мен да мине!“ Беден на думи, като те види, че се задаваш, той извикваше: „О-о-о!“ И с този кратък звук привършваше церемонията по посрещането. А на изпращане повтаряше: „Ади!“ И по телефона накрая така говореше: „Ади! Ади!“… Имах чувството, че този иначе гостоприемен човек при раздялата искаше да ме изтупа като прах от крачолите на панталоните си. Моите познати в Осака ме попитаха какво желая да постигна от пътуванията ми в Япония и могат ли да ми помогнат.