Нуждата отново ме беше родила. Започнаха да ме дърпат по многолюдни събрания, за да разказвам впечатления. Събираха публика, като лепяха по града афиши. Радио „Пловдив“ излъчваше в емисиите си впечатления от пътуванията ми в далечната, непозната и поради това екзотична Япония. В печата се появиха мои материали по темата. В допълнение към вниманието името ми поникна в кръстословици — водоравно и отвесно, наравно със стари гръцки мислители.
В мен бягаше някакво конче. Япония ме караше да размислям, щом се доближавах до нещо японско и аз започнах да „прищраквам“, което се изразяваше в мисловни отклонения. Непрекъснато преживявах своеобразно душевно телепортиране ту в България, ту в Япония.
Тънки наблюдатели в бара се питаха: „Какво всъщност прави този човек? Есета ли, разкази ли, очерци ли, импресии ли или пътеписи?!“ Моите прищраквания ги смущаваха. И навярно си мислеха, че без да искам, прилагам тези изразни форми. Наблюдателите многозначително търсеха да видят дали наистина в мен не бяга някакво „конче“ — такова, каквото те го разбираха. Жертва на реалистични хрумвания, тогава още не можех да разбера, че именно от това еднокопитно щеше да падне подковата: символът на щастието в българската митология.
Блюстител на реда се цупеше на сравненията. Казваше: „А то ние сами можем да си сравняваме.“ И като рече Н и е!… сякаш всички ние край масата не знаехме, че това е само той. Всеки колективист, който имаше що-годе мислене, се смяташе за нещо изключително. А това говореше лошо за средното ниво.
По наше време Азът не беше на мода. Той се смяташе за самоизтъкване, парадиране, липса на скромност. Пътувах сам. Не можех да се изразявам като глупак и когато ме попитат къде съм бил, да отговарям: „В Токио отидох… ние?!“ — та чрез отказ от азът да избегна самопоказността?! Аз, разбира се, съм бил там. Аз съм отговорен и за последствията от това мое пътуване. При самотните ми странствания не съществуваше колектив, зад който да се крия. Имаше нещо объркващо в „наро-допсихологията“ ни, когато ставаше дума за лично местоимение. Азът е преди всичко декларация за отговорност. Каквито и да са вкусовите промени, за по-къс или по-дълъг период от време, Азът — добре овладян — ще си остане модерен в документалистиката, тъй като поднася разказ на участник. Или — на свидетел. Те са най-достойните да говорят от свое име за събитие, в което са участвали или са го наблюдавали непосредствено.
В езика си японците разполагат с над двадесет местоимения за първо лице единствено число. Това се среща и в други азиатски езици. Мозъкът на японеца е гара с двадесет коловоза.
Минчо Панайотов рисуваше своята Япония. Аз описвах моята Страна на изгряващото слънце. Формите и цветовете, които приятелят ми владееше, и прищракващите ми мисли, с отклоненията след започнатото, се обединяваха в обща картина. Макар че и в една точка да се взирахме, все това: почти винаги виждахме онази държава различно — поради различния ни опит.
Бога ми, има нещо зад реалното! Здравко Томов — правнукът на Тома Иконописеца (Фералията) — започна живописно творчество. Той нарисува по нашите разговори в бара тридесет и шест платна с японски мотиви. Мисля, че в историята на страната ни няма подобно по мащабите и оригиналността си културно явление, причинено от „пътеписен“ факт. Изглеждахме сериозни. Седяхме край масата, пиехме кафе и риторично се питахме кой принцип е функционален при създаването на държава — псевдоагитационният или научният.
Открихме черти на пуританство. Лафкадио Хърн (Коидзуми Якумо) от 1890 г. престана да ни респектира с думите: „Изучих Япония, за да се убедя, че никак не я познавам.“ Помислихме си дали не е говорил нарочно така, за да изглежда интересен. И наивно си рекохме: „Начело на всяка префектура ще сложим пуритан! Няма как!“ Мечтаехме в нашата въображаема държава във всеки окръг да има начело поне по един пуритан. А ако искаш да създадеш страна като Япония и за кмет на всяко село трябва да избереш пуритан. Не варварин, който може да опорочи добра идея още в зародиш. Започнахме да търсим. След като се огледахме внимателно около себе си, разбрахме, че японци няма да станем.