Ние почти бяхме създали във въображението си държава. Настаниха се в разговорите, в една или друга степен и форма, общественият транспорт, търговията, правото, музейното дело, строителството, съобщенията, санитарията, образованието, околната среда. Създали бяхме в увлечението си и министерство за съкращаване на усилията. Бяхме подредили същинска икебана от „министерства“.
Намеренията ни бяха добри, а увлечението ни — красиво. Струваше ми се, че се докосвам до психологично откритие: чувствах как се движа в миналото. Срещал съм хора, които не могат да се откъснат от спомена за Балканската, Първата или Втората световна война. Други не можеха да преодолеят силата на първата любов. Но всички те живееха с мисли за миналото, докато — след пътуването ми в Япония — аз вече се улавях, че дишам и крача в него. Днес беше станало вчера. И странно, но утре пак щеше да бъде вчера за мен — човека, надникнал в Страната на изгряващото слънце. Това, което ме обграждаше у нас като форма и цвят, съществуваше някъде назад — сякаш в отминалото столетие.
Виждах ръката на бай Злати да рисува илюстрации с японски мотиви. А когато вдигнех глава, събуждах се и разбирах, че всъщност това беше ръката на някои от споменатите вече млади художници в пловдивската бохема. Светът се променяше.
Идеята за въображаема идеална държава беше хрумване на първото ни въодушевление. Реализирането й искаше усилия, постоянство и време. Тогава дойдоха предварително изградени препятствия: закони, наредби, правила, нормативни документи от най-различно естество…Откъм небето и земята тръгваха духове, чиито намерения бяха да ограничат първия порив. Те пречеха и разваляха идеята. Превръщаха я в разочарование. Осъществява намерението си онзи, който е постоянен и има въображение. Користолюбивите се провалят. Втурвайте се! Ако срещу вас се втурнат, не се плашете! Не се ужасявайте от зиналата уста, от блясъка на зъбите! Действайте! Възможността за успех, която имате, може би ще се повтори едва след сто години.
Нямахме достатъчни познания за правителството на Япония. Липсваха ни данни за икономиката, земеделието, риболова, индустрията, външната търговия, науката и техниката, образованието, дома, здравето и благосъстоянието, изкуствата, религията, спорта. Бяхме слаби без валидни сведения.
Самолетът летеше над загасналия кратер на вулкана Асо върху остров Кюшу. Сянката му лазеше по земята. Асо привличаше с цвета и формата си. Наоколо — зеленина. Към кратера на вулкана зеленото постепенно прерастваше в кафяво и сиво. По ландшафта сякаш с четка бяха нанесени бели петна. Цветовете се връзваха естествено. Пред нас лежеше живописна природна картина. Кратерът на угасналия вулкан дишаше. Облак бяла мъгла изпълваше чашата му някъде до върха. Опитвах се да открия момент, какъвто вулканът беше пропуснал след първото си въодушевено изригване.
Ресторант „Балкан“ в Токио вече не съществуваше. Уважаемият Кьоно сан се беше увлякъл по автомобилизъм. Историята за голямата любов на първата омъжена за японец българка се оказа приказна — в подробностите. Към нея хората прибавяха невероятни щрихи. Тя се превръщаше в легенда — очите на Сийка Макрелова се удължаваха повече, отколкото са били. Нейната интелигентност в действителност се е очертавала по-голяма от онази, която легендата разказваше, за да я приобщи към себе си. И това дивно село в планината! Макрелови са живели там до 1936 година — педантичен факт. Чокманово и да не съществуваше в 1942 г., когато японецът и българката се влюбват, пак можех да го измисля. Така повеляваше легендата. Бях почти дете. Разменихме погледи със Сийка Макрелова при нейно поредно гостуване в България. Главната улица срещу Млечния бар. Тя вървеше сама по посока към „Джумаята“. Очите й предадоха всичко, което искаше да ми каже — за цяла вечност напред.
Нашият интерес към Япония беше процес, който изобщо не трябваше да почва, ако искаше бързо да спре.
НАРОДЪТ
Народ като народ, уверявам ви! Но държавата… Любопитния сподели край масата в бара своя мисъл. Каза: „Българинът без България пак е българин. В чужбина той е два пъти българин. А японеца без Япония не го виждам.“ Рокуя Мацунага — водещият преводач на българска литература в Страната на изгряващото слънце, ме запозна с г-н Хироши Сато — един от народа, човек средна ръка. Г-н Сато навършваше 42 години. Работеше като квалифициран работник в токийско предприятие. Той влезе в разказите за Япония, за да задоволи едно любопитство. Показа ни как живеят японците. Те живеят различно…