„Ами, ами…“
Император Акихито, първият син на император Хирохито и императрица Нагако, при интронизацията пое тържествено задължение да спазва стриктно Конституцията на Япония. „Задълженията ми повеляват да съхранявам силата на страната и единството на нейния род — каза император Акихито. — Винаги съм желал светът да принадлежи на хората. Ще положа усилия за постигане на повече благоденствие, за мир и приятелство между народите от цял свят. Желанието ми е светът да се превърне в цветуща градина в името на човечеството“ — завърши императорът. Записахме неговите думи на магнетофонна лента. Съхранихме филм от церемонията по интронизацията, която не беше продължителна, но струваше около 95 милиона долара.
Национален флаг, химн. Познания за японския император и за императорската фамилия, черпени до голяма степен от собствен информационен източник. Вече имахме и герб: шестнадесетлистна хризантема. Страната (ни) се оформяше. В нея държавният глава беше символ на държавата и единството на нацията.
ПАРЛАМЕНТЪТ. ПРАВИТЕЛСТВОТО. СЪДЪТ
Лудеехме по цифри и факти. А и аз тогава си губех времето по просветителство, вместо да се занимавам с култура.
Намираха се хора и между нас, за които конкретностите бяха сухи и безгласни. Така става с човек, некомпетентен в летенето на самолет. Той гледа нагоре в небето, долавя бученето на двигателя. И нищо не разбира. Докато специалистът седи на земята, навел е глава и слуша. Шумът от летящия самолет стига до слуха му и разказва любопитни подробности.
Човек понякога влага своя труд и талант в една цифра или една мисъл. В Народното събрание у нас уважавани депутати с лекота произнасяха фрази като „навсякъде по света“ или „никъде го няма“ — за да ориентират населението. Те бяха волни в твърденията си, особено за онова, което е далеч от очите. Казваха категорично: „Винаги по света е имало“ или „Никога е нямало“. Но светът не е така безобразно опростен. Като пътешественик ще ви кажа: „Чуете ли думите — навсякъде, никъде, винаги, никога… да знаете, че онова, което се говори за света, не е цялата истина.“ Специалисти в областта на държавното устройство убеждаваха, че няма министерство на културата, обединено с министерство на просветата, да речем. Наистина ли една държава не може да функционира нормално без отделно съществуване и финансова автономия на културно министерство?
Япония има демократична система на управление. Страната остава абсолютна монархия. Императорът е символ на държавата. Системата на управление е построена върху принципа на разделението на властите — законодателна, изпълнителна и съдебна, които взаимно се проверяват. Всички мъже и жени, навършили двадесет години, упражняват право да избират в национални и регионални избори. Жените в Япония са започнали да гласуват от 1945 година.
Управлението на страната фактически се осъществява от парламент, правителствен кабинет и върховен съд, чиято сграда в Токио е строга и неизмазана отвън.
Под ведомството на парламента са арбитражният съд, съдебнообвинителният комитет и богатата национална парламентарна библиотека. В нея се съхраняват и издания на български език.
Към правителствения кабинет съществуват канцеларии на министърпредседателя, национални управления и комитети. Правителството е отговорно по въпросите на цялата страна, която е разделена на 47 префектури, включително столичния район. Той се брои за отделна префектура. Всяка една от тях има избрано от населението управление. Градовете и селата избират свои управници. Префектурите и местните управления отговарят за делата на свое равнище.
Японското национално законодателно тяло е парламентът. Той се състои от Камара на съветниците (или Горна камара) — 252 депутати, които представляват префектурите или цялата нация, и Камара на депутатите (или Долната камара) — 511. Те се посочват в местните райони. Първите се избират за срок от шест години, като половината от местата в камарата се попълват чрез избори всеки три години, а вторите — за срок от четири години. Този срок може да бъде съкратен, ако камарата се разтури. Граждани от 25 години нагоре биват избирани в Камарата на депутатите и от 30 години нагоре — в Камарата на съветниците. В Япония се замисля нова изборна система, която цели да направи страната още по-демократична.
Министърпредседателят е член на парламента, който го избира. Обикновено този човек е лидерът на партията на мнозинството. Той подбира 20 държавни министри за своя кабинет. Всички трябва да бъдат цивилни и мнозинството от тях — членове на парламента. Всеки член на правителствения кабинет оглавява министерство. Ако парламентът гласува неодобрение на министърпредседателя и неговата политика, целият кабинет трябва да си подаде оставка, след което парламентът избира нов министърпредседател. Министърпредседателят обаче може да не иска да си подаде оставката. Тогава той разтурва Камарата на депутатите и призовава към национални избори, след което кабинетът си подава оставката и новият парламент избира нов министърпредседател. Кога си отива едно правителство? Нашият принос към задържането на всеки министър върху стола му е опростена схема. У нас самокритиката е и традиционно популистка преструвка, ако сте забелязали това. След като изчерпят възможностите със спекулациите за миналото, с обещанията и с честата употреба на сладникавото „ще“, което е престанало да храни въображението, властникът „честно“ започва да говори против своите грешки… в усилие да се задържи. Слушаш такъв и си мислиш: „Добър човек! Нищо не прави, но поне си го казва.“ Моите наблюдения в Япония ме караха да вярвам, че „самокритичното“ поведение от такъв род е осъдително. Като не можеш да извършиш определено нещо за определено време — отивай си. Заеми се с друго. Започнат ли управляващите държавата да критикуват управленското си поведение, за да изглеждат добри, това означава, че е настъпило началото на края им.