Ето още цифри! Та, Божем, се наситите на тях! Не трябваше да ме ядосвате! Чуждите студенти в Страната на изгряващото слънце наброяват 41 347.
Японското правителство плаща таксите за образование на 4961 от тях. 1026 се поддържат от правителствата на техните страни и 35 360 се издържат сами. Целта на Япония е да приюти 100 000 чужди студенти в началото на двадесет и първи век. В Япония има: 1436 библиотеки, 160 музея на изкуството, 80 други музея, 68 научни музея, 30 зоологически градини, 30 аквариума, 23 ботанически градини…
Практически всеки японец може да чете и да пише, 91 на сто от населението чете всеки ден. Японски ученик ми каза: „Предпочитам сега да ми е тежко, но после да ми е добре.“
Един летен ден бях официално поканен на изложба японска гравюра укийо — Е. Там видях отблизо министърпредседателя на Япония Тошики Кайфу със съпругата си и приятели. Правеха си снимки пред залата. Тошики Кайфу излъчваше вътрешно озарение, присъщо на одухотворените хора, когато говореше за образованието в Япония. Темата му приличаше. Той навлизаше в дълбочина и откриваше значителна разлика между образование и възпитание. Впечатляваше го образованият човек, който помага на слепец да прекоси улицата. Добре образованият трябваше да бъде и добре възпитан. Премиерът на Страната на изгряващото слънце намираше, че количеството в образованието трябва да се превърне в качество.
Първите учители на едно дете са родителите му. Господин Кайфу спомена как навремето е плакал при едно свое разочарование и майка му казала:
„Човек би могъл да започне отново!“ Той това и направил. Ние около него забелязахме докъде се беше изкачил.
Тошики Кайфу тогава вече беше бивш министърпредседател. Но за разлика от личности по други места на света онова, което казваше бившият премиер на Япония след напускане на престижния пост, имаше значение.
ИЗКУСТВАТА
Правехме усилия да се запознаем и с японската култура. Проучванията в сферата на изкуствата минаваха през религията, нравите и обичаите, празниците и фестивалите, литературата, изобразителните изкуства, архитектурата, чайната церемония, икебаната, музиката, театъра, танците, филмите… Познавах големи представители на културата и изкуствата в Япония. Темата минаваше през много области на живота в Страната на изгряващото слънце. Тя се докосваше до всичко, което има връзка с изяществото. Любопитния се чудеше дали да не причисли към изкуствата и моста, който свързва остров Хоншу с остров Шикоку. Той държеше окачена в дома си цветна изрезка от списание с фотография на този приказно дълъг и красив мост — гледаше го и му се възхищаваше.
Човек би могъл да се запознае с изкуствата в Страната на изгряващото слънце, като раздели историята на периоди: период на формиране до периодите Асука и Хакухо (552–710), период Нара (710–794), период Хейап (794–1185), период Камакура (1185–1333), период Муромачи (1333–1573), период Момойама (1573–1603), период Едо (1603–1868)… и ерата Мей-джи (1868–1912). Във всеки от тези периоди става нещо значително в областта на изкуствата.
Най-старият театър се нарича Но. Той се развил в XIV век. Подиумът на сцената е равен, гладък и почти без реквизит. Актьорите носят маски и костюми от минали векове, придружават играта си с монотонна песен. Бяхме с приятел българин на представление на Но. Той — за втори път. Седяхме на местата си и чакахме представлението да започне. Приятелят ми рече: „Сега като тръгнат да ходят на сцената! Костенурките в сравнение с тях са реактивни самолети.“ Темпото в играта на актьорите е супербавно. Тогава за първи път в живота си усетих за моя изненада, че… провлаченото действие не отегчава. То би могло да успокои и нерваци в ужасяващото темпо на живота. Повърти се такъв на стола си, повърти се. И се загледа в сцената и играта. Бавното движение на актьора и монотонният акомпанимент карат зрителя да обърне внимание на усещане, което се намира дълбоко в него. Играта на актьорите в Но идва да уравновеси побеснялото психическо състояние на човек от бурните преживявания на много дни. Той потъва някъде по време на представлението. В главата му се появяват дълбоки и хубави мисли. Очите се наслаждават на форми и цветове.
Театърът Кабуки се е развил в XVII век. Той е пълен с драматични сцени и много движения. Костюмите на актьорите са подробно изработени и колоритни. Бой със саби, вълнуващи танци, ефектни костюми, ефекти на сцената… Популярни в пиесите, представени от Кабуки, са снежните бури и светкавиците. Първият театър от този род, който видях в Япония, беше някъде в средата на улица Гиндза в Токио. Сградата на театъра е на ъгъл до пресечка на „Сребърната чаршия“. Пред нея има празно пространство, където се изчакват и срещат посетителите. Светлини. Върху съседна сграда лази стъклен асансьор — по външната страна на стената.