Факт беше, че в 19… година ние произведохме първия камион (един на брой), когато „Тойота“ се възраждаше със страшна сила и започна да смущава американците. Но факт е и това, че през следващата година ние повишихме производството на камиони два пъти!!! И изпреварихме по този показател японците, които за същото време бяха мръднали напред в производството на камиони едваедва с няколко процента. Факт ли беше това? Факт беше! А ние — два път и!…
Явно, че от факта нищо не ставаше. И аз, за да се доближа по-близо до „японското“ мислене, дадох предпочитание на „факта със значение“, на „факта с голямо значение“ и на „факта с изключително значение“. Фактът в известен смисъл може и да не съществува. Нима е факт онова, което сме си измислили?! Затова, позирайки пред историята, би трябвало да слагаме параметри на хрумванията си, които посочваме като факти, та да може човек, който ги изследва по-късно — да се ориентира.
Историците почти винаги са в плен на някаква целесъобразност. Те не могат да те вкарат в историята. Хем наблюдават събитието, хем го опитват на вкус, хем го изпитват върху гърба си… Изследват го на живо. И пак пишат „историческо“?! Такъв подготвя предимно себе си — за кариера. Тръгналият с негова помощ към историята може да се изпързаля и да не влезе там, а някъде другаде да влезе. Попитах слушателите в Млечния бар за Джимму. На тях, които знаеха за него, не им ли се струва, че първият японски император се смята от някои за измислен не защото няма нищо записано точно от онова време, а защото не е изпълнил някакво свое обещание, дадено на японците. Възможно е той дори да не е факт.
Любопитния поиска думата и за учудване на онези, които уж добре го познаваха, каза:
„Я слушайте!… Какво му е на Джимму? Джимму тенно е назначен на императорска работа от богинята на слънцето Аматерасу. Истински японец! И е толкова симпатичен човек! До него — три символа на императорската власт: огледало, меч и ясписова огърлица. Той седи на престола в двореца Кашихара, край него светят трите символа, предадени му от богинята на слънцето чрез нейния внук — принц Нинигино микото. Усмихва ни се оттам този богочовек и ни казва: «Факт или — не… Измислен, неизмислен, тук съм — в историята. Ами вас да ви видя.»“
Мястото. Капитанът на кораба уважаваше моето умение да контактувам и ме канеше на срещи с японската общественост. Наблюдавах как тези хора сядат край маса. Около половин час им беше необходим, докато се подредят. Обикновено протоколите са съобразени при такива мероприятия, но върху плавателния съд нямаше церемониалмайстор. Ползвах няколко езика.
Не казвах, че ги владея, за да не изглеждам смешен. Употребявах предимно английски, японски и български. Повече японци знаеха български, отколкото българи — японски. Моят японски не беше на висота и в началото не разбирах хората. Но много исках да доловя смисъла на разговорите им и ползвах опита си от предишни пътувания — концентрирах се. Мислено възпроизвеждах жеста на японец, който призовава божествата: той пляска с ръце, за да ги повика. Тоест влагах фантазия. Жеравът лети над главите на онези, които умеят да фантазират.
— Добър вечер! — казва японецът.
— Добър вечер! — отговаря на поздрава му друг японец. — Вие на колко години сте?
— На петдесет и девет. Догодина излизам в пенсия. А вие?
— И аз съм на петдесет и девет.
Те се изслушват внимателно и кимат с глави. Пред двамата стоят два стола.
— Какво работите?
— Директор съм.
— Така ли?! И аз съм директор. Ама че проблем!
Колко души работят във вашето уважаемо предприятие?
— Милион.
— Вече е по-ясно. Във фирмата, където аз съм директор, работят само половин милион. Заповядайте! Аз ще седна след вас, на следващия стол.
Е, и така нататък. Всъщност хората си знаеха ранга, името на концерна, към който принадлежи предприятието, нивото на фирмата, обема на производството, търсенето на техните стоки… И това определяше мястото им край масата.
Аз обикновено седях на последния стол до вратата, но пък всички бяхме седнали на своите места. Обиден нямаше. Срещнах българин, който подробно владееше протокола при посещение на гости. Според него най-добри на света са японците. Всеки човек, така както и всяка мисъл си имат свое място — там те изглеждат разкошни.
В подстъпите към столицата.
Автобусът, с който пътувахме, лазеше към Токио. Бяхме шумни, говорехме високо и ръкомахахме. Влизахме в един от най-големите градове на света. Трудният трафик на моторните превозни средства беше характерен при приближаване към големите градове — движението ставаше наситено и бавно, много бавно. В Япония пътищата са добре уредени, с надписи и знаци. Моторните превозни средства се движат от лявата страна на пътното платно. Шофьорът мълчаливо управлява колата си. Не чух водач на кола да разговаря по време на пътуване. Той кормува и кима в знак, че разбира какво му се говори в случай на нужда. Да гарираш колата си на косъм от друга, беше задължително умение.