Оризово поле пред „Сони“?! То е все едно да засееш нива в центъра на София, за да подчертаеш значението на хляба в живота на българина.
Компенсация за несъвършенство. Вървяхме в милионен японски град с Марийчето, сестрата на художника Петър Стайков от Смолян, който продължава да живее чрез картините си. Улицата приличаше на река с гъмжило от моторни превозни средства по платното и с тълпи народ по тротоарите. По тези места често вали, водата се излива като порой и онази улица изглежда фантастична по време на проливен дъжд — от едната й страна слиза планината и водата образува истински водопад. За да не стане бедствие, хората бяха забили в каменната стена на планинското възвишение железни тръби, по които водата да се стича в канавката.
Мислил съм, че като се качи на автомобил, българинът ще промени нрава си: ще стане по-въздържан. Но промяната, изглежда, е толкова бавна пред очите ни, че почти не се забелязва. С живота си заплаща и пак си остава почти същият този човек?! При критични положения какви разменени реплики между шофьори съм чувал: „Къде караш бе, мухльо!“, „Кьорав ли си!“, „Да не знаеш много, че като скоча… ще ти спукам гумите!“, „Мам…“ Колко манивели съм виждал да се въртят във въздуха! Чудел съм се откъде идва желанието у човека да хване другия за гърлото. И да стиска. Не се ли появяваше тази сила от неосъзнатата слабост във време на конфликт?
По оживената японска улица се движеха камиони, камионетки, леки коли, мотори, моторетки, велосипеди…
Изсвириха спирачки. Чухме ужасен трясък. Обърнахме се и зърнахме камион, който удари мотор. Човекът от мотора изхвърча и се блъсна със сила в стърчащите железни тръби на улицата — с главата напред. После се свлече, просна се и остана да лежи неподвижен. Гледката беше ужасяваща!
Марийчето изгуби контрол над себе си. Тя се втурна по платното на улицата, достигна лежащия японец, седна до него и започна да му говори… на български?!
— Момче, бе! Ей, момче! Какво ти стана, бе! Жив ли си?…
Превозните средства ги заобикаляха. По едно време японецът мръдна. Марийчето плачеше над него.
— Защо мълчиш, бе? Кажи нещо! Чуваш ли, кажи нещо!
Камионът, който го беше блъснал, отби вляво и спря. Шофьорът, як и набит японец, излезе от кабината на колата си и застана прав. Гледа, гледа… И се преви. Това беше най-дълбокият поклон, който някога съм виждал.
Падналият на земята не се помръдваше. После забелязах очите му: те правеха усилия за поклон. Клепките се навеждаха. По едно време японецът започна да се изправя. Това му струваше много усилия, но успя. Погледна към колегата си, който го беше блъснал. Наведе се колкото можа и му се поклони. Двамата се кланяха и стояха на разстояние един от друг.
Дойде човек отстрани, поговори поотделно с тях, събра им визитните картички, размени ги и се отдалечи… докато пострадалият продължаваше да отговаря с поклон на поклона на виновния.
Нарушителят се сведе дълбоко — чак до земята. После пак и пак… Качи се на колата си и продължи по пътя за Киото.
Значи до Киото е било.
Двамата японци, в момент на конфронтация и раздразнение, бяха въздържани и стояха на разстояние. Те компенсираха с възпитание несъвършенството на човешката психика.
Подробност. Екзотиката остава вярна на традицията да се намира надалеч. Тя намали своята сила след появата на радиото, телевизията, печата и най-вече с това, че човек все по-често и по-лесно може да отиде „там“ — да види с очите си, да чуе с ушите си. Следователно нас ни впечатлява вече не толкова голямото, което ясно се вижда и чува, а дребното наблюдение като това, че във всекидневния си бит японецът измерва разстоянието с време…
Попитах японец:
— Колко километра има до Осака? Той ми отговори:
— Тридесет и две минути.
— Ама колко километра? — настоявах аз.
— Не зная — каза японецът и се усмихна. Наистина защо ми бяха километрите до Осака?
CV #
Токонома. В японската къща има ниша — малко уединено място, сякаш в сърцето на дома. Нарича се токонома. В това кътче, специално отделено, обикновено стои окачен разгънат свитък на картина — формата й е като при старите ръкописи, може калиграфия да е. Цветя… По време на празнични дни там са подредени произведения на изкуството или кукли. Ако домът на японеца е храм, то токономата в него може да се нарече олтар.
В Отару, когато бях гост на Ямага сан, той ми посочи токонома. Отидох и седнах на петите си пред традиционния кът — една крачка широк и две-три крачки дълъг, покрит с татами, които от материала и чистотата изглеждаха зелено-жълти. В токонома имаше продълговата картина — борове и гъста мъгла. Паспартуто около картината беше златно — почти се сливаше с цвета на татамите. От едната ми страна седна съпругата на домакина, от другата — той. Негов приятел ни засне с фотоапарат. В средата, между двамата домакини, се почувствах поласкан.