Лятото в Япония е топло и влажно, така че домовете са направени да пропускат лек полъх на ветрец. Стаите имат плъзгащи се врати и прозорци, изработени от дърво и хартия. Те се отварят, за да пропускат свеж въздух, или затварят, за да пречат на праха. Стените на стаите могат да се преместват, за да направят — да речем — от две малки стаи една голяма.
Преддверието (генкан), коридорите и кухнята имат дървени подове. Подът на другите стаи е покрит с татами. Събуваш си обувките и обуваш чехли. Сваляш и чехлите, когато влизаш в стая с тами — с гръб към помещението. Поставяш ги една до друга, а върховете им гледат към посоката, откъдето си дошъл. Така че на излизане да ти е лесно да ги обуеш, а не да се въртиш като пумпал, докато краката ти влязат в тях.
Вечерта японецът ляга да спи върху пухкав дюшек и се покрива с пухкав юрган. На сутринта постелите се сгъват и се поставят в специално вградени стенни гардероби.
Всички жилища в днешна Япония имат електричество и течаща вода. Централното отопление не е много прието с изключение на остров Хоккайдо, където зимите са студени.
В останалата част на страната стаите обикновено се отопляват, когато се ползват. Традиционен и практичен начин е отопляването чрез употребата на специални електрически отоплителни елементи, поставени под ниска маса. Цялата маса е покрита с памуклийка от красива цветна материя, с която се покриват краката на човека, а отгоре й се поставя плотът на масата. Толкова е приятно да седиш с крака под разкошната топла памуклийка! Някои заспиват. Квадратна възглавница (забутон) служи да седиш върху нея. През топлите летни месеци обществените сгради и много жилища в Япония са снабдени с климатична инсталация.
Всеки японски дом има баня (о-фуро). Това е специална стая. Ваната е квадратна и дълбока. Тя се пълни със студена вода и след това се нагрява със специален нагревател. Преди да влезеш във ваната, се измиваш със сапун, докато седиш на малък стол до нея. След изплакването влизаш в топлата вода. Цялата фамилия употребява същата вана с вода и малките деца често се къпят заедно с родителите си.
Повече от 1 милион жилищни сгради се строят в Япония всяка година. Това много ли е, малко ли е? Според статистика, направена от Обединените нации, японците са достигнали най-високото равнище на жилищно строителство между най-развитите индустриални страни. Не е малко. Жилищното строителство е скъпо… но не колкото у нас. Повече от десет годишни заплати за жилище вече е лудост.
И в Япония се чува през стените на някои домове, но японците нямат големи претенции за нечуваемост.
Векове у нас ще се чувства отражението на наредбата за ограничаване на жителството в градовете. Подобна жестока наредба по нашите места и в средните векове не е имало. Президентът от началото на деветдесетте години на двадесетия век я премахна. Много беше спасено. Но онова, което е било, то е, то съществува. Бъдещето на много човешки същества е вече предопределено, начертани са съдбите на няколко поколения.
В Пловдив богинята Темида ми отне квартирата. Там, където работех, спях на хотел. В София битувах в наследствено жилище… Ето, някой звъни. Това не е млекарят. Кварталният отговорник е на вратата. Рано-рано сутринта той се появява по повод на нарушени от мен член и буква. А всъщност по-ради донесение за неспазване на наредбата за „временно“ ограничаване приемането на нови жители в градовете. Аз — с тази „хризантема“ в ръката — бягах и се криех ту в Пловдив, ту в София. Ако се наложеше с оръжие в ръка да защитавам дома си, трябваше да се бия около някой хотел.
Не бихме могли да изградим държава като Япония не само защото и да тичаме срещу японците не можем да ги стигнем, ами тъй като и основите на обществото ни в историята са вече изградени… и с тази проклета наредба за „жителството“, когато човек можеше да живее в населено място само с разрешение на бюрократ.
По-силно — да! По-грозно — не! Нравственият компютър в нас често анулира позицията. Изразът „било, каквото било“ е несериозен за изграждането дори на нормална държава.
Съдба. Може би тя бе добра към мен, защото по този начин, като ме лишаваше от покрив над главата, искаше да ме направи истински пътешественик, без почивка, от какъвто Млечният бар се нуждаеше. Мечтаех си да ми кажат: „Ето, тука ще живееш! Ще живееш у дома си.“
Неприятно ми е да се връщам към кошмарния спомен. Имах собствен дом, а живеех като бездомно куче.
„От такъв като теб самурай не става! — отсече Любопитния. Но срещна погледа ми и допълни: — А това, че е станало, трябва да ни накара хубавичко да си помислим.“