— Мило дете, ако знаех какво да правя, щях ли да съм вечен пленник на елфите, обречен никога да не видя семейството си? Мислиш ли, че щях да съм тук?
— Не, мисля, че не… — Джерард затвори очи. Листото беше на височината на главата му. Времето му изтичаше.
— Не мога да ти дам решение — продължи Артър. — Единственото, което мога да ти дам, е информация. Бих искал да мога да направя повече за тебе, но… И така, гоблините живеят и скитат на малки групи, обикновено не повече от десет. Сега следват Мулгарат, защото се страхуват от него. Иначе никога няма да ги видиш толкова много на едно място. Ако той не ги водеше, отдавна щяха да са скарани. Дори и сега, те не са особено дисциплинирани. Що се отнася до Мулгарат, той е типичен великан. Може да променя външния си вид. Великаните са умни, лукави, жестоки. И много силни, за съжаление. Единственото им слабо място, от което можеш да се възползваш, е, че са суетни и обичат да се хвалят.
— Като в „Котаракът в чизми“ ли?
— Точно така. Великаните често мислят за себе си и искат и другите да мислят за тях. Много обичат да говорят, много обичат някой да ги слуша. Що се отнася до драконите… Трябва да призная, че всичко, което знам за тях, е събрано от други изследователи.
— От други изследователи? Има и други хора, които изучават духовете?
Артър кимна.
— Да, в целия свят. Духове има на всички континенти. Разбира се, има различни разновидности, така както има различни хора и различни животни. Но аз се отклоних. Драконът на Мулгарат вероятно е европейски подвид от най-често срещаните в този регион. Много отровни. Една хроника разказваше за такъв дракон. Хранел се с краве мляко. Станал огромен, а отровата му погубила всичко в околността — изгорила тревата, а водата станала невъзможна за пиене.
— Чакай, чакай! — възкликна Джерард. — Водата в къщи изобщо не може да се пие. Направо пари!
— Много лош знак! — въздъхна тежко Артър. — Драконите са бързи като светкавици, но могат да бъдат убити като всички останали същества. Трудността идва от отровата им. Колкото по-голям става драконът, толкова по-силна става отровата му. Много малко същества са достатъчно смели, за да тръгнат да преследват дракон, така както мангустата напада кобра.
Джерард погледна листото — то беше почти на Земята. Артър проследи погледа му.
— Времето, което ми бе дадено, за да говоря с теб, почти изтича. Ще предадеш ли нещо на Лусинда от мен?
— Разбира се — кимна Джерард. — Непременно!
— Предай й, че… — но каквото и да казваше Артър, Джерард не го чу. Думите му се загубиха сред листата, които закръжиха край него и го скриха от погледа му. Вихрушката се издигна нагоре и на нейно място не остана нищо. Джерард се огледа за елфата, но тя също бе изчезнала.
Когато излезе от горичката, Джерард видя Байрон да рови нетърпеливо с крака пръстта. Саймън седеше на гърба му и го галеше, за да го успокои. Зад Саймън Мелъри държеше изправена сабята на джуджетата. Острието й блестеше ослепително на светлината на слънчевите лъчи. Хогскуил беше седнал почти на врата на Байрон и изглеждаше ужасно нещастен.
— Какво правите тук? — ядоса се Джерард. — Нали казахте, че ми вярвате…
— Точно така, вярваме ти — увери го Мелъри. — Затова те чакаме тук. Иначе щяхме да влезем в гората, за да те търсим.
— Докато те чакахме, съставихме план. — Саймън показа едно въже с примка.
— Е, сега е твой ред да ни се довериш. Да тръгваме — подкани ги Мелъри.
Глава четвърта
Докато прекосяваха шосето, Джерард се стараеше да избягва резките движения, за да не развърже въжето, което пристягаше ръцете му. Нарочно не бяха затегнали възлите. Пред него вървеше Мелъри, вързана по същия начин.
Джерард се опитваше да не поглежда нагоре към Байрон. Грифинът летеше високо в небето, а Саймън се беше настанил на гърба му. Оттук изглеждаха много дребни. Ако събитията излезеха от контрол, единствената възможност да избягат, щеше да е полет с грифина.
Хогскуил мушна Джерард с острието на сабята от оръжейницата на джуджетата.
— Размърдайте се, негодници! По-бързо!
Джерард залитна и за малко не падна.
— Ти луд ли си? Още не сме стигнали, не е нужно да се правиш на лош. Престани! Боли ме, сабята е остра.