— Лизи ли? Още й е рано. Има поне два месеца.
— Знам. Затуй дойдох да ви повикам. Жените разправят, че бебето ще се появи днес.
— Идвам веднага, Саймън. Вземи медицинската чанта от вкъщи. Ще се видим при Лизи.
— Да, господарю.
Сякаш с поникнали криле, Саймън се понесе към къщата.
Майлс се извърна към Теди и видя, че е започнала да се закопчава.
— Дай на мен.
Отмести пръстите й и бързо закопча копчетата, като не пропусна да забележи, че тя избягва погледа му.
— Ще дойда с теб — обяви тя забързано и делово. Хвана я за брадичката и извърна лицето й към своето. В погледа й се четеше несигурност; поиска му се да я заличи.
— Чудесно — увери я той. — Ще ми трябва твоята помощ. — Устните му се извиха в прелъстителна усмивка. — А и остана недовършена работа помежду ни, скъпа моя съпруго.
— Май да. Но междувременно един от двама ни може да промени решението си относно…
— Не ми се вярва. — Притегли я към себе си и бавно и дълго я целуна. — Има толкова много неща, които искам да ти кажа… Толкова много неща, които трябва да узнаеш…
— Не се страхувам от теб, Уинчестър. Никога не съм се страхувала.
— Знам.
Тя се отдръпна от него и приглади ризата му с треперещи пръсти.
— Върви. Лизи има нужда от теб. Всички те имат нужда от теб.
— Така е. А ти?
Тя вдигна поглед. Очите й блестяха от появилите се в тях сълзи. Майлс изпита чувството, че го прерязват с нож.
— Нуждая се толкова много от теб, та чак ме боли. Какво стана с мен, Майлс?
Като отметна кичур от челото й, той притисна устни към слепоочието й и я прегърна.
— Нищо, което да не мога да излекувам през останалата част от живота ни. А сега иди в конюшнята. В задната част ще намериш няколко одеяла и бинтове. Донеси ги при жилищата на слугите. Ще се срещнем там.
Остави я и бързо закрачи през полето. Сърцето в гърдите му биеше лудо. Душата му ликуваше, чувстваше с ведър, радостен и възвисен като слънцето в небесата.
Глава 14
— Одеяла, одеяла… — Като затръшна вратата на шкафа, Теди огледа малката стаичка. — Къде ли са?
Остави бинтовете върху койката и погледна под нея после затършува по полицата отгоре и накрая съзря очукан морски сандък в ъгъла. Изглеждаше достатъчно дълбок да побере доста одеяла.
Коленичи, дръпна резетата и вдигна капака. Застояла миризма на сол и плесен погъделичка носа й. Напомни й за месеците, прекарани на борда на Гърмяща змия. Колко далечни й се сториха тези дни.
Обзе я чувство на вина. Докато безгрижно бе позволила на Майлс да разтваря дрехите й край поточето, нейният брат, окован във вериги в трюма на Кокбърновия кораб, се намираше на косъм от смъртта.
А Уинчестър си мислеше, че само той крие тайни. Изведнъж я обзе студена паника. Загледа се в сандъка, обзета от желание да разголи пред него душата си, както той оголи гърдите й край брега. Но последствията от подобна постъпка я възпираха. Как да му признае всичко, как да довери измамната си игра, да остави живота си и този на Уил изцяло в ръцете му?
Мисълта, че е готова да го стори без никакво колебание, я скова.
Неконтролируемият копнеж на тялото й завинаги щеше да си остане неразбираем за нея. Почти бе сигурна, че това е инстинктивна, естествена и елементарна потребност, нещо като смяната на сезоните; не се подчинява на разума, не се поддава на внимателен анализ или контрол. Ако отдава тялото си без съпротива, означава ли, че трябва да предаде по същия лесен начин и тайните си? В състояние ли е да стори едното без другото? Как да прояви мъдрост, когато става въпрос и за двуличие?
По-точно — за предателство. Причините за постъпките й нямат особено значение, щом националната сигурност е в опасност.
Едва не потрепери, припомняйки си думите на Уинчестър:
Тя заслужава да бъде обесена.
Възможно ли е да я дарява с такива шеметни ласки, а после да я предаде на властите и да наблюдава с горчиво задоволство как я осъждат на смърт чрез обесване? Нима е възможно един мъж да е така невероятно нежен, така пленително страстен и същевременно да й обърне гръб?
Да. Уинчестър е в състояние да постъпи така, ако реши, че отново е измамен от коварна жена. Ще бъде безжалостен, няма да прости.
Никога няма да й даде шанс да го убеди в противното.
Сълзи замъглиха очите й.
— По дяволите — задавено изруга тя и бръкна в сандъка.
Измъкна широкопола шапка и с безразличие я метна настрана; сълзите вече се стичаха по бузите й. Шапките, прецени тя, са съвсем неподходящи, за да избършат сълзите. Пъхна ръце по-дълбоко, откри някакво одеяло и зарови лице в него.
Обърка всичко, като позволи на чувствата да я завладеят. Но откъде да знае, че ще стане така? Как да заподозре, че сърцето й ще бъде разкъсано между задължението към брат й и любовта й към…