Представа нямаше колко време остана до леглото й, наслаждаващ се на успокоената й красота. Отметна кичур от челото й и прокара пръст по изящните й скули. Задържа го за миг върху отворените й устни, за да усети дъха й, после продължи и погали шията й. В тъмнината тя сякаш грееше с вътрешна светлина. Под пръстите му кожата и бе хладна и копринено гладка. Наведе глава и нежно я целуна.
— Любов моя — прошепна той. — Никога не съм мислил, че ще те намеря. А сега, когато те открих, не мога да те пусна. Ти ще бъдеш моя.
Обхвана гърдите й, които се надигаха към него при всяко нейно вдишване. Не го ръководеше похот или страст, а нещо по-дълбоко, което изпълваше ласката му с благоговение и бе учудващо за загрубялата му душа. Струваше му се, че тя е изваяна от най-фин порцелан. Плъзна поглед по великолепното й тяло и остана загледан за миг в тъмното кътче между бедрата й. Докосна го нежно и отново усети излъчващата се оттам топлина.
— Спи, моя наслада — гальовно прошепна той.
Придърпа чаршафа върху тялото й. Неволно изпита съжаление и някакво неясно чувство за загуба. Но знаеше, че трябва да я остави да спи и да се събуди сама, за да има само неясни спомени като от сън, а не да се чувства виновна.
Воден от здравия си инстинкт, а не от похот, той все пак се съблече и се пъхна в леглото до нея. Взе я в прегръдките си и се заслуша в равномерното й дишане. Беше убеден, че спокойствието му ще е пълно и удовлетворението цялостно, ако просто лежи там, с Теди в обятията си.
Спокойствие и удовлетворение. Никога не бе смятал, че ще получи едното или другото, особено от жена. Вероятно защото бе истински убеден, че не ги заслужава. Като наказание, че продължава да живее, всяка сутрин трябваше да понася измъчващите го видения и да не се отърсва от чувството си за вина. На такива като него съдбата не дава случайни шансове.
А ако го стореше, то щастието щеше да е мимолетно. С какво в края на краищата бе го заслужил?
Тогава да го грабне с две ръце и да го направи свое още в този миг…
Отново изпита съжаление, че се лишава от него, докато затваряше вратата на спалнята зад себе си. Толкова дълго бе живял без чувства, съзнателно се бе отделил от хората и сега намираше много по-голяма утеха в самотата, отколкото в предпазливото разтваряне и оголване на душата си пред една жена.
Колкото повече се отдалечаваше по коридора от нея, толкова самотата му ставаше по-голяма, все едно с всяка крачка жизнеността му го напускаше. Докато стигна спалнята си, го обзе познатата самотна студенина, която заличи всичко от сърцето му, с изключение на една малка искрица надежда. До сутринта и тя щеше да угасне, ако не я разпали.
Свали панталоните и ботушите и се излегна върху чаршафите, все още запазили уханието й. Заслуша се в нощните шумове, проникващи през отворения прозорец и се зачуди как така тя успя да се настани в сърцето му, без той да си даде сметка за това.
— Изглеждаш много зле, мила моя.
Изтръгната от мислите си, Теди премигна и се усмихна вяло и неубедително.
— Благодаря ти, лельо Едуина. Желаеш ли още чай?
Светлите вежди на леля Едуина се намръщиха под снежнобелите й коси. Седеше на дивана, облечена в атлаз и дантели. Приличаше на бледорозово облаче, но свитите й устни и острият й поглед биха били чест и за най-строгата учителка.
— Изпих вече четири чаши, а е едва десет сутринта. Какво се опитваш да направиш с мен, мила моя? А и виж се на какво приличаш: Лицето ти е безцветно, устните ти са напукани като на трескава или затънала в отчаяние жена. Откакто дойдох, стискаш ръце в скута, вероятно да не забележа как треперят. Какво, по дяволите, е направил Уинчестър с теб?
Теди затвори очи и преглътна с усилие. Леко й се виеше свят. Без съмнение това се дължеше на проклетото биле, което така лекомислено изпи, независимо от предупрежденията на Уини. Любопитството й този път очевидно я бе отвело далеч. Или може би фактът, че стана свидетел как Уинчестър изважда на бял свят бебе я изпълни с радостната потребност да празнува. Събитието страшно приповдигна настроението й.
Насили се да си отвори очите и премигна от слънчевата светлина, която нахлуваше през прозорците в гостната на Мирамер.
— Нищо… Нищо не е направил. — Неопределено махна пред лицето си. — От горещината е, предполагам.
Това бе лъжа, разбира се, и дори за миг не се усъмни, че леля й изцяло го разбра. Уинчестър й бе сторил всичко — е, почти всичко, което един мъж може да направи на една жена. Или поне тя така си мислеше. Спомени се блъскаха в замъглената й глава, но не ги различаваше ясно. Фантазиите се преплитаха с действителността. Събуди се, убедена, че образите и виденията, причиняващи изчервяването й, които не я оставяха на мира, са фрагменти от сън, плод на опиат. Снощи е успяла някак да се съблече сама и да си легне, но просто е забравила подробностите — като например къде се вписва в цялата история Уинчестър. Поне така предпочиташе да си мисли за събитията от предишната вечер. Отказа да посрещна деня с мисълта, че снощи е сторила нещо по-лошо от превръщането си в жертва на любопитството си и екзалтираното си настроение, като е пила прекалено много от питие, което въобще не биваше да докосва. Жена с нейната силна и непоклатима воля няма да зареже принципите си и желязната си логика под въздействието на някакво дяволско било! Тя е направена от много по-издръжлива материя.