Вдигна глава, само за да види с какъв неприкрит копнеж го гледа. Усети как гърдите му се стягат.
— Махни се от пътя ми, Уинчестър — нареди Едуина и потропа с чадърчето по калдъръмената настилка зад гърба му.
Теди бързо се премести по-навътре, но леката извивка на устните й я издаде.
— Забавлявай се, скъпа — пожела й Майлс дрезгаво и й изпрати въздушна целувка.
С огромно задоволство забеляза как тя се напряга и чу учестеното й дишане. Кръвта му закипя.
Да, заслужаваше си да почака за наградата си още един ден.
Измъкна се от каретата и помогна на Едуина Фаръл да се качи, заради което получи едно: „Много ти благодаря, Уинчестър“ от досадницата.
— Готов съм на всичко, за да не ме смятат за нахален натрапник — промърмори той с галантно кимване на главата.
Остана загледан след каретата, докато тя не се скри от погледа му.
Теди се върна след свечеряване. Слезе от каретата и застана пред импозантните врати на къщата с възвърната самоувереност, бистър ум и изпънати рамене. Беше сякаш обновена. Денят й, посветен на „светски визити“ мина в пълен покой и отдих в имението Тимбърнек. По нареждане на леля си прекара цял час във ваната. После, облечена само в лека ленена роба, обядва плодове и обилно напоени със сметана кифлички. Следващото й занимание бе тричасов сън в приятната хладна стая, засенчена от огромна секвоя. Остатъка от следобеда прекара с леля си на южната веранда, обърната към река Йорк. Наблюдаваше как слънцето бавно се спуска във водите, докато отпиваше изстудена лимонада и слушаше спомените на леля си за младостта й в Англия. Напевният несекващ говор й действаше успокоително.
Нито една от двете не спомена Уинчестър през целия ден. Теди се постара да не мисли какво изпита, когато той целуна ръката й в каретата. Ако съдеше по настроението му не й бе ни най-малко сърдит. Тайната й, поне засега, очевидно беше запазена.
Онова, което бе останало от целомъдрието й обаче бе със сигурност застрашено. Усети го още по-силно, когато приближи входната врата на къщата. Къщата на Уинчестър. Според английските закони, Теди бе също негова собственост и той имаше право да прави с нея каквото поиска, когато поиска и където поиска.
Вместо да се изпълни с негодувание, характерно за жена с нейното образование, логичен ум и здрав разум, Теди усети как пулсът й се учестява и коленете й омекват.
Вратата се отвори точно в момента, когато тя изкачи и последното стъпало. Джили застана в светлината на двете газови лампи, поставени симетрично на входа. Със скръстени върху гърдите ръце и стиснати устни тя се загледа в приближаващата се Теди, както лъвица гледа задаваща се към бърлогата й опасност. Теди леко вирна брадичка, ускори крачка и впи очи в Джили. Но колкото повече я приближаваше, толкова по-силно изпитваше тревожно усещане. Стомахът й се сви. Нещо не бе наред. Досещаше се от начина, по който бяха стиснати устните на Джили, от погледа й: там се четеше някакво отчаяние, макар и прикрито зад безстрастното поведение.
— Ето ви и вас, госпожо — обади се прислужницата с типичния си леко неуважителен тон, в който се долови и неприязън. — Побързайте. Той има нужда от вас.
Теди усети как тежестта в стомаха й изчезва.
— Майлс ли? — прошепна тя.
Джили я изгледа рязко.
— Той никога няма да има нужда от никоя жена. Добре е да запомните това. Става въпрос за капитан Коул. Пита за вас.
— Деймиън? — Теди сепнато си пое въздух. — Но той е в Балтимор. Подготвя флота за…
Джили поклати глава и като се извърна, задържа вратите отворени.
— Ранен е. Изпратили са го вкъщи. Пристигна днес рано следобед. Лежи в стаята си в източното крило. Най-добре веднага да отидете при него. Аз… Той не иска повече да ме вижда.
— Има ли лекар при него? — попита Теди, докато минаваше край Джили и се насочваше към стълбището.
— Не. Лекарите не са в състояние да направят нищо повече за него.
Теди замръзна на първото стъпало, стиснала парапета. Усети как кръвта изчезва от лицето й. Болка прониза гърдите й. На колко ли жени се случваше нещо подобно всеки ден? И какво ли изпитват, когато съпрузите и синовете им пристигат вкъщи, не за да бъдат лекувани, а погребвани?
Не. Изключено е това да се е случило на младия, така горд и изпълнен с ентусиазъм Деймиън.
— Къде е Уинчестър? — попита тя.
— Излезе, госпожо.
Теди хвърли поглед на Джили през рамо.
— Къде отиде?
— Не знам, госпожо. Скоро, след като капитан Коул пристигна, той яхна Див вятър. Това стана преди няколко часа.
— Къде мислиш, че е отишъл, Джили? Ти го познаваш.