— Държах се като магаре.
— Да, вярвам ти.
Изразът й леко се смекчи, но в тона й продължаваше да звучи строгост и тотална липса на интимност, независимо от физическата им близост. Външно изглеждаше незасегната и въпреки това той долавяше всяка пулсация на кръвта й, която течеше из вените. Дъхът им се преплете. Тя дишаше учестено, с което издаваше вълнението си.
— Виновен съм — промърмори той тихо и леко се отдръпна.
Вдигна чашата към устните си, но откри, че е празна. Погледна я. Тя отвърна на погледа му, като не преставаше да притиска някакъв вързоп към гърдите си и да изчаква търпеливо. За разлика от повечето жени, които не търпяха и миг тишина, Теди не правеше никакви опити да го заговори или самата тя да наруши мълчанието с безсмислен брътвеж. Сякаш проникваше в размътеното му съзнание и виждаше някакъв смисъл в хаотичните му мисли, докато той не успяваше да го стори.
Гръмотевица разтърси дъските под краката му. Той прокара ръка през косите си.
— Проклетият глупак Деймиън си мисли, че съм му сърдит.
— Не си го уверил в противното, предполагам.
— Не го казах достатъчно ясно. — Погледите им се срещнаха; той изпита неимоверна умора и отпадналост. Остави главата си за миг да се отпусне назад, вглеждайки се в блясъка на поредната светкавицата и отражението й върху високия таван. — По дяволите, Теди. Не знам. Сигурно съм му сърдит, защото се втурна като глупак след илюзията, че войната носи чест и слава, а това е нещо, което аз изобщо не приемам. — Усети, как в него се надига гняв, а той й не положи никакви усилия да го прогони. Очите му неволно потърсиха нейните — спокоен оазис сред бушуващия хаос. — Теди, Англия е обезкръвена от Наполеон. Нашата страна пък е отслабнала заради неразбирането между алчните бизнесмени от Севера и изпълните с омраза, готови за война южняци. Нито едната, нито другата страна обаче притежава достатъчно сила или хора, за да осъществи успешно нахлуване — американците в Канада и англичаните в Америка — било то по суша или по вода. За три години война схватките се броят на пръсти, но загинаха безброй хора, а няма никакъв знак, какъв ще бъде изходът. Мъже като Деймиън позволяват да ги обсеби жаждата за чест и слава. А всъщност не разбират какво става и какви ще са последствията. Отказват да признаят, че неутралитетът винаги е носил просперитет на страната ни. Виждат единствено униженията, на които са подложени сънародниците ни, когато англичани пленят американски търговски съд и принудят моряците да служат на техните кораби. Според тях това трябва да е нещо като втора война за независимост. И повечето са готови да загинат в нея, както са сторили бащите и дядовците им. — Преглътна с видимо усилие. — Та той си мисли, че го смятам за страхливец!
— А ти не го ли смяташ за такъв?
— Не. — Отново усети стягане в гърдите, от което гласът му стана дрезгав. — Може да е глупак, но не е страхливец. Просто трябваше да го спра, докато още имах възможност. А вместо това, с проклетата си гордост и невежество, с тоталната си безотговорност към всеки, освен към самия себе си, буквално го изтиках през вратата. Бях заслепен, Теди. Заслепен от необузданото ми желание да му дам урок, но още повече от потребността да оправдая собствения си личен ад. Успях.
— Нямаше да можеш да го спреш, Уинчестър. Ти не си отговорен за цялата тази лудост.
— За цялата не, само за своята.
— Дори не и за нея.
— Господи, Теди, аз съм единственият му роднина. И прекарах последните осем години в ада на това, да го подготвям за безразсъдството му. Ще имаме луд късмет, ако не посегне на живота си.
— Нищо подобно не си сторил. Ти самият си пребродил пустинята, за да се спасиш. Неописуемите ужаси, на които си станал свидетел, са били без значение. Ти просто не си искал да умреш.
Той я погледна рязко.
— Мислил съм си за това. Бъди сигурна обаче, че той възнамерява да посегне на живота си.
— Джили с него ли е?
— Ще прекара цялата нощ в стаята му. Постоянно му дава опиати. Пее му. — Притвори очи. — Ти би ли ми пяла ако те помоля?
— Като ме чуеш как пея, едва ли ще ме помолиш втори път — промърмори тя и отпусна ръка върху гърдите му, а той мигом я покри със своята, защото се опасяваше, че ако не го стори, тя ще я отдръпне. — Доволен си, че той се прибра, нали?
Той се поколеба, преди да отвърне:
— Доволен съм, че е жив, в какъвто и да е вид.
— Тогава му го кажи.
Той изсумтя.
— Деймиън иска от мен едно единствено нещо, а аз не мога да му дам: да го обявя за истински войник и Уинчестър.
— Сигурно си прав. Но, докато премислиш нещата, е по-добре да се отнасяш към него с разбиране, не с презрение.