— Вие сте засадили не една и две поляни с цветя за Майлс. Как не го виждате, госпожо, когато забелязвате толкова много неща за другите?
Раздразнена, Теди взе купата с треперещите си ръце и се опита да я вдигне от масата.
— Представа нямам за какво говориш. По-добре ще направиш, ако насочиш проницателния си взор към Деймиън. Той самият ще се почувства значително по-добре, ако разбере, че го обичаш.
— За всекиго е от полза да разбере, че го обичат.
Теди направи пауза, преди да отвърне:
— Така е, Джили. Това много ще му помогне.
— Тогава трябва да признаете на Майлс, че го обичате.
— Напълно изключено.
— Защо?
— Аз… Аз… — Теди стисна зъби и се насили да се смръщи, както според нея подобава на господарка на дома. — Предполагам, за теб няма да има особено значение в момента ако ти напомня къде ти е мястото?
Джили я погледна самодоволно и отвърна:
— Не, госпожо, не би имало никакъв смисъл.
— Е, не възнамерявам да казвам нищо на Уинчестър. А сега се махни от пътя ми, за да преместя тази купа.
Тя вдигна купата и тръгна към отрупаната със зеленчуци маса. И точно тогава познат глас, с дълбок тембър и мелодичност, който винаги сгряваше душата й, я накара за замръзне на място.
— Какво точно няма да ми кажеш, съпруго?
Хванала купата с две ръце, Теди се извърна така рязко, че водата се разплиска по синята й рокля. Силуетът на Уинчестър се очертаваше на прага на кухненската врата — по-висок, по-широкоплещест, по-впечатляващ, отколкото го пазеше в съзнанието си. Чертите на лицето му не се виждаха — поради легналата върху него дълбока сянка, те бяха неразличими. Но тя знаеше, че се взира в нея. Като някакъв хищник. Повей на вятъра духна ризата му и изду ръкавите — заприличаха на огромни разперени до краен предел криле, за да уловят въздушните течения.
Приличаше на ястреб.
Купата се изплъзна от ръцете на Теди и с трясък падна на пода. Картофите полетяха във всички посоки, водата се плисна по обувките и подгъва на роклята. Тя бързо се наведе да я вдигне, борейки се с почти несъзнателното желание да побегне, да потърси спасително убежище някъде, където и да е, но далеч от него. Далеч от подозренията, които се породиха някъде дълбоко в ума й.
— Теди.
Той се надвеси над нея, а тя почувства цялата сила на тялото му, както и интимните нотки, прокраднали се в дрезгавия му тон.
Усети свиване в гърдите. Едва си поемаше дъх.
— Господи, Теди. Бледа си като смъртта. Какво ти е?
Едва не се отдръпна, когато той нежно обгърна раменете й и лекичко я разтърси.
— От горещината… — успя да пророни тя. Избягваше да го погледне под предлог, че събира картофите. — Нали… Нали ти казах, така и не се научих да се справям с женската работа. Как е възможно човек да работи в такава горещина?
Да, от горещината. Халюцинацията и всички странни, подозрителни мисли са продиктувани единствено от тази задушаваща горещина. От това е. Просто халюцинация.
Стисна я по-силно за раменете и тя разбра, че ни най-малко не го е убедила. Притегли я към себе си и й предложи обятията си като убежище, утеха, защита.
Тя скочи на крака и се подпря с ръка върху масата.
— Добре съм. Ето, виждаш ли — стоя на краката си.
Направи пауза и вдигна поглед към него през падналите върху челото й кичури. Оказа се грешка. Кога е могла да го погледне и да не усети как всичко у нея трепва от копнеж?
— Какво няма да ми кажеш? — повтори той и леко свъси вежди. Тонът му не търпеше възражение. — Ако ти не ми кажеш, Джили ще го направи.
— Не, няма — обади се Теди бързо. — Сама ще ти кажа, ако желаеш.
— Да, желая.
— Чудесно.
Той остана загледан в нея няколко секунди, после леко се наведе и отново подкани:
— Е?
Теди преглътна, после вирна брадичка.
— Братовчед ти Деймиън се оправя.
През рамото му Теди забеляза как Джили ядосано въздъхна, все едно е таила дъх в очакване. Миг по-късно врата на кухнята се хлопна зад гърба й и те останаха съвсем сами в окъпаната от слънчева светлина кухня — сред парата, край бумтящите огнища и двете заспали котки на стола.
Теди усети как сърцето й прескочи един удар.
— Благодаря, че ми каза. Това ли смяташе да скриеш от мен?
— Не знаех, че се интересуваш от него.
— Не е честно да говориш така.
— А кое е честно? — Теди отметна глава и направи неопределен жест по посока на къщата. — Да го оставяш да тъне в отчаяние, без дори да направиш опит да му помогнеш; да се преструваш, че не забелязваш присъствието му? Или си въобразяваш, че терзанието му ще изчезне заедно с треската? Държа да ти кажа и го запомни: никакъв опиат, никакви грижи и никакво количество картофена супа няма да го освободят от тези мъки.